Как може да бъде спрян мигрантския натиск по границата и рискът за полицаите и военните, които охраняват оградата, да бъде сведен до минимум? Днес служебният министър на вътрешните работи Иван Демерджиев, при изслушването в парламента заяви, че полицаите не искали ограда по българо-турската граница, защото без нея щели да се справят по-добре с охраната й. От отговорите му се разбра, че по границата има много проблеми - от една страна, липсват достатъчно гранични полицаи, които да са адекватно обучени, от друга, има проблеми с оборудването и екипировката на служителите, от трета - пътищата, които са в лошо състояние, от четвърта - техниката по самата ограда не работи или не е достатъчна. Всички тези констатации, че и отгоре, отдавна са известни на полицаите, които пазят границата. 

Анализ по темата за TrafficNews направи пловдивски полицай, прекарал 3 месеца на браздата. 

 

Граница на нямането

Според „Уикипедия”, границата между България и Турция е дълга общо 259 километра. Почти половината от тях – около 125 километра, минава по поречието или в непосредствена близост до реките Резовска, Делийска, Велека и Тунджа. В сухопътния си участък, граничната линия върви по билата на Странджа, по Дервентските възвишения, опира се в южния край на Сакар планина и слиза по хълмовете в долината около Марица. От няколко години насам, тази граница се асоциира с термина „мигрантски натиск”.

Т.нар. засилен мигрантски натиск по границите на Европейския съюз – а това включва и българските южни граници, започва още с кампанията на ИДИЛ в Сирия. В края на 2015-а е постигнато споразумение между ЕС и Турция за предприемане на мерки по овладяване на бежанския поток от Сирийската арабска република, а по-късно – и по отношение на мигрантите от Афганистан. Споразумението е част от общите мерки за регулиране на потока на мигранти от Близкия изток и Северна Африка към страните от ЕС, които се прилагат на територията на всички държави от съюза.

Засиленият мигрантски натиск редовно се споменава и от Министерството на вътрешните работи, било когато се обявява поредната предприета операция или резултатите от нея, било в светлината на някое трагично събитие. Всяко споменаване на това явление повдига и въпроса какво има и какво няма на българската граница.

Кого загражда оградата?

Рекламираното като най-важен елемент от защитата на границата „спиращо достъпа съоръжение”, по-известно с разговорното си название „златната ограда”, се изгражда по границата ни с Турция от 2014-та година и в момента е с дължина от 235 километра. Огромната сума пари, дадена за изграждането му обаче вероятно не е включвала и разходите по текуща поддръжка. Само нашумелите случаи, в които е констатирано падане или сериозно разрушаване на отделни участъци от оградата, надхвърлят десет. Отделно от тях, местните хора и граничните полицаи знаят за доста участъци, в които, заради особеностите на терена, под оградата може да се премине. За тези участъци, естествено, знаят и мигрантите. Ремонтирането на подобни участъци или се извършва кампанийно – обикновено след съответната медийна разгласа, или става с подръчни средства. От граничарите.

С подръчни средства служителите на граничната полиция затварят и прерязаните в оградата безброй дупки. Такива дупки често са се появявали, изрязани от водачи на групи от мигранти; сега са толкова много, че за преминаващите е по-просто да развържат с клещи кърпежа от тел и да преминат. А често пъти и отново да го завържат след преминаването, печелейки по този начин време до откриването си. И това, ако не използват купени по-рано от строителните магазини в Турция сгъваеми стълби.

Тел! Обикновената тел за връзване, безценен помощник на всеки български майстор, се оказва и безценен помощник на граничаря, който, освен да следи за нарушения и да охранява границата, често трябва да влиза и в ролята на „връзвач”. Да затваря дупките в оградата както може и доколкото може. Да, в някои гранични управления подобен ремонт на оградата „в движение” се върши от наети на трудов договор служители, но това не променя съществено ситуацията. Всяко такова ремонтиране не може да се смята за ефективно, ако резултатите от него могат да бъдат преодолени с помощта на обикновен джобен мултитул.

Ясно е, че да има ограда е далеч по-добре, отколкото да няма. Но лошо изградената и поддържана в условията на самодейност ограда не е много по-добра от липсващата такава. За да работи пълноценно, съоръжението трябва да се обслужва качествено и да се подобрява, според текущите нужди.

Наблюдение, но не съвсем 

Отделно от разходите по изграждане на спиращото достъпа съоръжение, значителна сума пари е инвестирана и в изграждането на система за видеонаблюдение над граничната ивица. С думи прости – очаква се да са разположени достатъчно на брой и достатъчно качествени камери, които да позволят идентифицирането в ранен етап на всеки опит за преодоляване на оградата и тази информация да бъде получена навреме. Да позволят установяването – поне по брой и външни белези, на преминалите незаконно през границата лица. На последно място – информацията от камерите да може да позволи определяне на направлението, в което нарушителите на границата се движат.  Интегрираната система от стационарни камери по границата се изгражда в приблизително същия период, в който се строи и оградата, а състоянието на елементите на системата понастоящем също търпи доста критики. Тук общодостъпни сведения за оказваната поддръжка няма, но полицаите, работещи по охрана на границата знаят, че има доста да се желае от системата за видеонаблюдение – както по разположението на камерите, така и по текущата им техническа и софтуерна поддръжка и по околния ландшафт. В последна сметка, дори съвършената и технически изправна камера няма да върши много работа, когато полето ѝ на наблюдение е препречено от гъста растителност. А при доста от стационарните камери, ситуацията е именно такава.

Ключова характеристика на системата за наблюдение се явява и скоростта на предаване на данните. В тази област пък най-много критики търпят използваните от „Гранична полиция” автономни камери за скрито наблюдение. Макар и добри, камерите предават данните от заснемането на нарушителите със значително закъснение – не заради технологичните си възможности, а заради архитектурата на системата за предаване на данни. А закъснение от 30 минути в предаване на информацията се равнява поне на километър преднина за нарушителите.

Парализирана маневреност

Разбира се, никаква ограда и никаква камера не могат да заменят граничния полицай. Само че във времето след тактиката на граничните застави, за охраната на границата са необходими и автомобили, с които полицаите да патрулират. И доколкото граничната линия не минава покрай асфалтирано шосе в равнината, тия автомобили трябва да са високопроходими. Има ли такива? На пръв поглед – да. Минавайки през някой от районите около турската граница, често можете да видите сравнително нови джипове „Ландорвър Дискавъри”, фучащи по шосетата. Страхотен модел: мощен двигател, стабилно окачване и здраво купе. Високопроходим ли е? Само с известни уговорки. По габарити е твърде голям, с твърде широки гуми и с относително нисък просвет, въпреки пневматичното си регулируемо окачване. Освен това е скъп за поддръжка, а се поврежда често – особено по каменистия терен на Странджа. Такава повредена машина излиза от строя за седмици, а понякога и за повече от месец – ремонтът не се извършва къде да е, а само в определени сервизи. А няма безброй такива автомобили в запас.

 Може да забележите и от по-старите, но много по-надеждни „Ландровър Дифендър”, както и пикапите „Нисан Навара” – тези автомобили по-точно отговарят на нуждите за охрана на границата, само че останалите в експлоатация екземпляри са малко и са доста амортизирани.  А ремонтите отново са проблем – този път заради липсата на части. Със собствени сили и на собствена отговорност, някои гранични управления успяват да поддържат такива машини чрез канибализация – вземане на годни детайли от по-сериозно повредени автомобили и влагането им в ремонта на по-малко повредени. А когато и канибализацията не е решение, служителите сами ремонтират служебните автомобили – със събрани помежду си пари и със свой труд.

 С други думи, изборът на подходящи автомобили и осигуряването на правилната им поддръжка, е един от ключовите въпроси за повишаването на ефективността на работата по охрана на границата. Намирането на решение на проблема трябва да се основава на конкретните особености на охраняваните гранични участъци и на възможните логистични проблеми.

 

Управление по инерция

Сигурно съществуват стратегии, планове и разчети за цялостната охрана на границата, сигурно на хартия дейността изглежда добре организирана, но практическото прилагане на отделните мерки може да се определи повече като хаотично. Постъпващата информация за нарушенията или за забелязаните нарушители се предава през твърде много звена, със забавяне и посредством технологии от XX век. Радиостанциите „Тетра” се използват доста по-рядко от мобилните телефони, а и не стигат за всички служители. УКВ-радиостанции изобщо няма – вероятно заради особеностите на релефа. За предаване на цифрови данни, координати на обекти и снимки от останалите работещи камери за наблюдение, служителите разчитат отново на мобилните телефони. Техните лични телефони. И дори не смеят да мечтаят за съвременни комуникационни устройства.

Сигурно съществуват планове и разчети. Но едва ли някой такъв документ може да обясни защо информацията между отделните гранични наряди се обменя по личните мобилни телефони на служителите. Или защо служителите на два последователни контролни пункта в граничната зона не могат да обменят информация непосредствено, а трябва да минат през най-малко един (в идеалния случай, иначе повече) диспечер. Едва ли тези документи обясняват защо гранично управление, обслужващо подчертано равнинен терен с достатъчно добри пътища, разполага почти изцяло с автомобили „Ландровър Дифендър”, а в съседното управление, обслужващо изцяло планински участък има предимно от доста по-чупливите и неподходящи за груб терен „Дискавъри”. Нито пък защо началникът на гранично полицейско управление разполага със служебен високопроходим автомобил, докато не достигат превозни средства за нарядите.

Съществува и проблемът със смените – недостигът на автомобили и странната организация дават като резултат смяната на няколко гранични наряда едновременно и далеч от участъците за патрулиране. На свой ред това пък води до отварянето на времеви прозорци, в които участъци от границата остават неохранявани два пъти на ден. За тези времеви прозорци знаят граничарите; знаят началниците на гранични управления; знаят местните; знаят и мигрантите и трафикантите. Със сигурност решението на този проблем не е сложно, но вероятно минава както през реорганизация на разчетите за нарядите и цялостното използване на силите.

 А доколко съществуващите разчети се актуализират, с оглед на измененията в обстановката изобщо не е ясно. Отстрани изглежда сякаш планирането на маршрутите на нарядите и поставяните задачи се прави по шаблон от едно време. МВР е известно с липсата на гъвкавост и няма причини да се смята, че установените ежегодни пикове на мигрантския натиск променят нещо друго, освен статистиката за резултатите.

Съвсем неотдавна служебният министър на вътрешните работи забеляза доста нередности в организацията на дейността на граничните полицейски управления. За съжаление, това стана по повод трагичен инцидент, в който двама полицаи загубиха живота си при опит да задържат цял автобус незаконно влезли в страната чужденци. Преди ден друг граничен полицай, застрелян от засада, остана завинаги в списъка на храбреците, дали живота си в охрана на българската граница. Такива ужасни събития само показват, че каквито и стратегии и планове да съществуват, не вършат работа.

 

Неудобна еднаквост

За ефективната работа на граничния полицай са нужни и други части от екипировката: облекло, обувки, оръжие и подходящи помощни средства. Само че нормативната регулация в МВР, според която се определят изискванията към униформата и обувките, е практически еднаква за униформите на полицаите от охранителното направление и за униформите на граничните полицаи. Основната разлика е в цвета на униформите. Извън това, костюмите са с еднаква кройка, обувките са един и същ модел, еднакви са и сроковете за износване. Само че натоварването върху екипировката е различно. Граничният полицай може да прекара деня си в провиране през храсти, патрулният полицай – не. Граничарят често изминава между пет и петнадесет километра пеш за една смяна, (ако е водач на служебно куче – и повече), патрулният полицай – не. Само че и за двамата е предвидено, че обувките и зимната униформа се износват за две години. Натрупаният пробег и храсталаците не влизат в сметката.

 Отделен е въпросът за качеството на зимните и летни обувки от специалната униформа, известни с разговорното си название „кубинки”. Или по-скоро – липсата на качество. Дори патрулиращите в градска среда полицаи могат да кажат, че или трябва да си купиш сам добри обувки, или трябва да носиш неудобни, а скоро след получаването им от склада - и скъсани кубинки. Същото ще ви каже и всеки граничар; само че за граничаря удобната обувка със здрава подметка и добър грайфер е много по-важна, отколкото за всеки друг полицай. Защото вместо по улица, граничният полицай патрулира по негостоприемен стръмен баир. И особено когато доста от мигрантите, които преследва, са обути в скъпи туристически боти, с качество в пъти превъзхождащо поръчваните от МВР обувки.

Работа на тъмно

С цената на допълнителни разходи за настаняване и издръжка, МВР ежегодно командирова десетки служители от страната, за подпомагане на охраната на границата в най-често използваните от мигрантите направления. Основната част от командированите са служители на „Гранична полиция” от северните и западните граници, но не са малко и изпращаните полицаи от районните управления. И ако за командированите граничари задачите са сравнително ясни, макар и на непознат за тях терен, то командированите патрулни полицаи или районни инспектори се сблъскват с изцяло нова среда, при непонятни задачи и нова за служителите организация. За обучение на командированите и за въвеждането им в спецификата на задачите, не се отделя време – целият срок на командировката се уплътнява с максимален брой смени, в които командированият полицай работи както може. След това на негово място идва друг, за когото отново всичко е ново. Вместо командированите от районните управления полицаи да бъдат използвани в по-подходяща за тях среда – например за изграждане на КПП или за патрулиране между населени пунктове, те биват изпращани за непосредствена охрана на линията на границата. Със съмнителна ефективност.

С още по-съмнителна ефективност е командироването на служители в граничните райони за назидание. Такива служители лесно се отличават – те или заемат длъжности, или работят в структури, които нямат общо с прякото изпълнение на задачите по охранително направление; заминават в командировка сами, а не като част от група; техните командировки са за максималния възможен срок. Такъв служител е като бяла врана сред останалите; за него задачите по охрана на границата са съвсем непривични и значителна част от усилията му отиват в стремежа да не бъде в тежест на опитните служители, към които е зачислен. Самото съществуване на практиката да се командироват служители на границата без друга причина, освен с цел своеобразно наказание, говори достатъчно за отношението на ръководството на МВР към противодействието на незаконната миграция. Без да споменаваме за неоправдания разход на публични средства за командироването на такива служители.

Да отговориш на агресията

Навръх професионалния празник на полицията, граничният полицай Петър Бъчваров е убит с изстрел от засада по време на патрулиране около оградата. Другият член на патрула с ответен огън успява да отблъсне нападателите. Този случай получи широка гласност на най-високата възможна цена – човешкият живот. Много случаи на нападения над работещи в граничната зона полицаи не получават такава гласност.

Мигрантите биват всякакви – от бедни, изморени и сякаш бити от градушка, до въоръжени с ножове, лютиви спрейове и палки агресивни млади мъже в добра физическа форма. Залавянето на незаконно преминалите границата често е опасен спорт и съпротивата от страна на мигрантите изобщо не е изключена, особено ако числено превъзхождат полицейския наряд.

В такива рискови условия, охраняващите границата полицаи биват изпращани със стандартното за МВР оборудване – палка (често със съмнително качество), чифт белезници и пистолет. Не се раздават гладкоцевни пушки с гумени куршуми, няма лютиви спрейове и електрошокови прибори. Белезниците са за многократна употреба, по чифт на човек – това означава, че за обезопасяването на група от 10 нарушители е необходимо на място да има и толкова полицаи, които да предоставят техните белезници. Носените от полицаите пистолети „Макаров”, по принцип здрави и надеждни, имат само по 8 патрона в пълнител. Толкова трябва да стигнат и за предупредителни изстрели, и за възпиране на нападателите. Не стига това, а и последващата замяна на изразходените боеприпаси е свързана с меко казано сложна процедура.

Охраняващите границата полицаи, особено командированите, биват изпращани с подготовка в рамките на стандартното в МВР обучение. Без опреснителни или допълнителни занятия по стрелкова подготовка или по полицейска лична защита преди командировката. Колкото си научил в процеса без откъсване от работа – толкова.

Собствените усилия на служителите по снабдяване с подходящи помощни средства не могат да бъдат безкрайни. А и не е правилно. Очаква се, че за да свършиш работата си професионално, не следва да си купуваш сам белезници, палка и фенерче, както и подходящ за бързо изваждане на пистолета кобур. Очаква се работодателят да ги предоставя. Собствените усилия на служителите не могат да компенсират и дефектите в професионалната подготовка. И не бива. Очаква се работодателят да изпраща подготвени служители за изпълнение на конкретни задачи.

За сметка на очакванията, реалността е белязана от обещания за все по-строги мерки в борбата срещу нелегалната миграция, които често остават само обещания.   

 

Излиза, че единственото, което със сигурност има на българо-турската граница, се обозначава с думата „проблем”. Полицаят на границата, командирован или не, е зле оборудван, с неудобна униформа и с неподходящи обувки. Работи при недостиг на автомобили и получава нужната му информация по личния си мобилен телефон. Охранява граница с компроментирана и неподдържана ограда. И това, без изобщо да става дума за демотивацията на служителите; за недостига на служебни кучета и на обучени водачи; за липсата на съвременни технологии за наблюдение, включително безпилотни летателни апарати, каквито някои трафиканти използват, за да наблюдават граничните наряди, вместо да е обратното. Българският граничен полицай работи в такива условия от момента на първото споменаване на засиления мигрантски натиск.

 На българо-турската граница има проблем. Проблем, който не бива да става видим само когато се отразява поредната трагедия в граничната зона. Проблем, който изправя професионалното и политическото ръководство на МВР пред избор – да предприеме последователни и добре обмислени мерки или при всеки следващ инцидент да е принудено да обявява "нови решителни действия".