Днес оръжията дрънкат много повече, отколкото през всичките години след Втората световна война. Днес едва ли има човек, който да се чувства спокоен за бъдещето на цивилизацията. Затова точно днес, когато празнуваме, нека да оставим оръжията - включително и словесните. Защото празниците не трябва да разделят хората, а да ги правят по-единни. Ние сме европейци - затова честит Ден на Европа! Но ние и помним и е хубаво никога да не забравяме - затова честит Ден на победата! 

Всъщност те са свързани - даже много повече, отколкото предполагате. Мислите ли, че Денят на Европа щеше да е възможен без Деня на победата? Възможно ли е изобщо да изтрием от паметта си най-кошмарната и жестока в историята война? В която са участвали повече от 100 млн. души. И не са се върнали в домовете си повече от половината...

Днес България ще отбележи Деня на Европа със светлинно и музикално шоу. Знакови сгради ще бъдат осветени в цветовете на ЕС. Популярни личности ще четат интересни и забавни истории, посветени на мира и единството в ЕС. И така е правилно. Но на нас ни се иска и да напомним. За оная безумна война с  нацистка Германия, за подвига, за самоопределянето на един народ.

Ще го направим с едно обикновено школско съчинение на едно обикновено руско момиче. 

Съдбата на семейството е в съдбата на родината

Ние Ви помним! Благодарим Ви!

Казвам се Альона Иванцова. Аз съм щастлив човек. Имам голямо и дружно семейство: мама, татко и брат. Завърших музикално училище, а сега съм отличничка в общообразователно, играя волейбол, баскетбол и чета много книги. Всеки мой ден е запълнен със събития и интересни занимания. Но това щастие не съм го получила просто ей така. За мен и моите връстници то е завоювано от нашите дядовци и  прадядовци, които са защитавали нашата страна по време на Великата отечествена война.

През 1941 и 1942 година от едно малко село Жилое, Измалковски район, на фронта заминават трима братя – Иван Василиевич Иванцов, Сергей Василиевич Иванцов и Фьодор Василиевич Иванцов – моят прадядо. А през януари 1942 година заминава да защитава родината двадесетгодишният син на Иван Иванцов – Алексей. През същата година на фронта отива и осемнадестгодишният син на Фьодор Иванцов – Иван, моят дядо. А през март 1943 година отива на война седемнадесетгодишната дъщеря на Сергей Иванцов – Клавдия.

Не всички са се върнали от войната. През август 1943 г. умира 22-годишният Алексей, а октомври 1944-а безследно изчезва Сергей. Сега нито един от тях шестимата не е жив.

Аз с трепет държа в ръцете си копия на Наградните листове, заглеждам се в правилно изписаните калиграфически редове и изведнъж разбирам, че думата „подвиг“ в съзнанието ми от книжно-абстрактна, става реална, напълнена със смисъл.

Оказва се, че подвиг това е, когато осемнадесетгодишният разузнавач Иван Иванцов, моят дядо „…по време на боевете непрестанно се е намирал на наблюдателния пункт и е откривал противниците. Нееднократно под интензивния противников автоматен откос е изпълнявал заповедите на командващия артилерията на дивизията, доставял е заповедите и разпорежданията на командира на артилерийските части и подразделения“.

А за подвига на готвача от батареята Иван Иванцов  пише: „…по време на атаките в района на населеното място Сарая Весь, под силния артилерийски огън на противника, когато противникът преминава в контраатака и нашите батареи стояха на директен огън, в този момент той е поднасял на огневите точки топла храна“.

Подвиг това е ежедневният самоотвержен труд на моя прадядо Фьодор Иванцов, който „по време на двегодишното си пребиваване на фронта на Великата отечествена война, не обръщайки внимание на опасностите, винаги точно и в срок е изпълнявам бойните си задачи по доставката на особено важни документи и заповеди на командването. Без да се замисля, че животът му е в опасност, под жестокия огън на противника, той точно е изпълнявал заповедите и така е осигурявал надеждна връзка между командването и по-нисшестоящите в щаба“.

Мисля, че в тълковните речници трябва да има особено тълкуване на думата „подвиг“, ако по време на война го извършва жена.

Строг военен човек, навярно много видял в живота, не би могъл да остане безпристрастен, когато, запълвайки в Наградния лист на Клавдия Иванцова раздел „Кратко, конкретно изложение на личния боен подвиг или заслуга“ не просто описва една от военните ситуации, а се възхищава на мъжествеността и стоицизма на крехката деветнадесетгодишна девойка. 

„На 9 август 1944 година в 18,00 ч. от артилерийски обстрел на противника е била повредена една част от моста, който минава над река Свица в село Велдзиж. Регулировчицата, другарката Иванцова, под силния противников огън незабавно се е хвърлила заедно с другарите си да ремонтира моста. Като извършва непосилен труд за едно момиче, тя, наравно с мъжете – красноармейци, носила подпори, с които да възстановят повредените места на моста. Благодарение на това той бил бързо ремонтиран и транспортът, доставящ боеприпаси за действащата част, не закъснял нито за една минута. Независмо от обстрела на моста, регулирайки правилно движението, другарката Иванцова без прекъсване го е пропускала по моста."

От 1943 до 1945 Клавдия Иванцова е защитавала своята родина. Тя е преминала през фронтовите пътища на Русия, освобождавала е Полша и Чехия и е завършила войната в Берлин.

Най-вероятно хиляди мои връстници от цяла Русия могат да разкажат подобни истории за своите войници през Великата отечествена война. Ще се различават само графите „Дата на раждане“, „Домашен адрес“, „Националност“. Но това дори не е важно. Всеки един от войниците е знаел, че защитава своето село или град, всеки се е усещал като частичка от велик народ, който не за първи път в историята не е позволил на врага да пороби родната му земя.

Днес е най-важният празник за нашата страна – Денят на победата. Убедена съм, че той наистина е най-важният, все пак без него никой от нас нямаше да има своя рожден ден.

Много обичам този празник. Както винаги, в този ден ще стана рано, ще облека приготвената парадна униформа, ще закича георгиевската лентичка, ще взема цветя за ветераните и ще изляза от вкъщи. Без да бързам, ще вървя по измитите от пролетните дъждове улици, докато се наслаждавам на яркото слънце, и ще вдишвам мириса на раззеленяващите се дървета.

И ето, вече съм пред училище, до Паметника на загиналите воини. Звучи тържествена, хващаща за гърлото музика, гори вечният огън. И изведнъж забелязвам, че някак си много скръбно днес са се спуснали раззеленелите клони на старата бреза до паметника.

Ще започне и ще свърши митингът. И ето, вече прозвучаха всичките тържествени слова, отзвучаха салютите, отлетяха балоните, положени са венците, връчени са цветята на ветераните.  А хората по някаква причина не си тръгват от площада. Те стоят, гледат към вечния огън и не бързат да си тръгват, забравили за малко за своите ежедневни дела. На някои лица има усмивки, на други – болка и сълзи.

Така е било и тогава, преди 70 години на 9 май 1945 година. Хората са се радвали и плакали, защото са останали живи, защото са спасили страната си, но са погребали 27 милиона свои близки.

Всяка вечер на 8 май ние идваме до Паметника на загиналите воини и палим свещи, които поставяме на гроба на безименния воин. Пламъкът на вечния огън се стреми нагоре, следват го огънчетата на свещите и очите неволно поглеждат нагоре. А там - само далечни мъждукащи звезди. Може би това са душите на загиналите и умрелите от раните си войници, войници на тази така страшна война? Нека днес, в този велик ден, те да бъдат с нас, нека споделят радостта ни и скръбта ни и нека да чуят нашите гласове, които се обръщат към тях:

„Ние Ви помним! Благодарим Ви!“

TNS.bg