В Деня на независимостта публикуваме откъс от третата публицистична книга - "Северна хроника", на пловдивския журналист Любен Панов. Размислите на писателя за зависимостта ни като нация и манталитет са един прекрасен публицистичен анализ - не само исторически...

От пролетта на 1909 година Великите сили признават България за независимо българско царство. (Само че Фердинанд, от нетърпение да наложи царската корона, сваля княжеската си шапка няколко месеца по-рано – чете фермана си на търновската гара на 22 септември 1908 –а.)

От тази дата насетне държавата ни окончателно затвърждава мнението на зевзеците, че НЕЗАВИСИМОСТ означава ЗАВИСИМОСТ от по-малки фактори, които не траят по-дълго от човешкия живот:

Ньойският договор /1919 г./

За подписването му в Париж пътуват дузина представители на „независима България”. Пътуват осем дена, настанени в почти конски вагони, охранявани от сенегалски войници. Между тях и Александър Стамболийски. В продължение на два месеца, докато текат преговорите, на нашите не се разрешава излизане от хотела. Държат ги като в менажерия. Ако някой поиска да види Айфеловата кула – един ден по-рано молба за разрешение. Всичко това – от уважение към независима България и към нейната нация, разбира се...

Стамболийски го подписва и клъцва писалката на две парчета заради „справедливите” клаузи в текста. Само като спомен остават Западните покрайнини, Беломорска Тракия, Южна Добруджа. Задължителната военна служба е отменена: „На тази страна армия не й трябва”. Репарации на стойност почти два милиарда и половина златни франка. И пак от уважение – трябва да отведем в оборите на съседите 125 бика и стотици хиляди глави кротък добитък – главно крави и овце. (Разправят, че с биковете сме нямали проблем.)

Втората световна война

Като независими, казваме нашето свободно „Да” на новите ни приятели от оста Рим-Берлин-Токио. Ако се наложи, ще се бием срещу внуците на Столетов, срещу Рузвелт и Чърчил. Това струва на независима София бомбен инфаркт. Разрушават сърцето й момците от другата „ос”, за които днес търсим място за паметници.

Референдумът – 8 септември 1946 г.

Пак успех на независимостта. Само че този път не заменяме княжеска шапка за царска, а царска – за републикански каскет. Важното е, че пак оставаме независими: от Москва, от Варшавския договор, от Съвета за икономическа взаимопомощ. Не съм влизал на разговор при Него, но и аз като днешните журналсти ще река: „Говори се, че...” Та, говори се, че прекият телефон на Живков с Москва нямал микрофон. Пак от подбуди за независимост. Когато наредил да му инсталират микрофон, паднал от власт.

10 ноември 1989 г. – 22 септември 2014 г. и нататък

За пореден път Великите сили признават независимостта на моята държава. Кои бяха Великите ли? Май че същите плюс една – Щатите. И без една – Русия. Сега тя вече не е велика, защото нашата независимост не зависи от нея. Сами ще си точим газ, който врял вместо вода под Голямата чешма на село Недоклан. И тока ще си произвеждаме сами, като инсталираме слънчев колектор върху покрива на отдавна изтърбушеното селско училище.

5 октомври 2014 г. – предсрочните парламентарни избори

Отново свободни и независими. Защото техният резултат пък беше съвсем независим от нас, избирателите.

Да ме прощава внукът на Фердинанд, но всички българи, дори некобургите, си приличат с неговия дядо. Все нямат търпение да зафичат калпака и да наложат сомбрерото в една обезлюдена и обезветрена прерия. Те все още си мислят, че кройката на шапката прави държавата. Но докато си мислят, някой друг може да им скрои нова.

TrafficNews.bg