Миналата седмица ви представихме историите на няколко души, израснали по времето на социализма. Днес продължаваме с нова серия спомени на наши читатели, чието детство е преминало през този период. Те са съвсем обикновени хора, майки и бащи, учители и служители. Разказите им покриват и добрите, и лошите страни на епохата, в която са израснали, спомени и преживявания от ранните им години.

Спокойствието да имаш работа

Анна Иванова израснала в семейство на работещи родители с майка учителка по физика и математика. - „През 1983 година абсолютно честно и без протекции се яви на конкурс за учител в Английската гимназия, спечели го и работи там до пенсията си. Има ли такива прозрачни конкурси в днешно време? Има ли изобщо конкурси? За да бъда обективна обаче ще кажа, че назначаването на престижна работа през социализма беше невъзможно без сериозни протекции и членство в БКП. В годините на демокрацията нещата не са се променили, ама хич, защото протекциите и връзките са много необходими, наблюдава се обаче разнообразие в партийното членство.“

Румяна Георгиева също сподели пред екипа на Trafficnews.bg, че работа е имало за всички - „Нямаше гладни. Нямаше просяци. Циганите работеха – тези без образование служеха в т.н. трудови войски, където получаваха професии и се реализираха много добре. Да не говорим че имаха респект от закона, впрочем, както и всички останали. Работната седмица първо беше 6 дни, като в събота се работеше до обяд, а часовете в училище бяха по-малко. После станаха два почивни дни. И хуквахме на някъде – транспортът беше евтин и всеки можеше да си позволи пътуване в страната. Извън България беше сложно, да не кажа невъзможно. Желязната завеса си беше желязна и тук-там се появяваше някоя и друга пролука.“

Сигурността да притежаваш собствено жилище

Родителите на Анна били съвсем обикновени хора, които работели за средни заплати по онова време. С тези заплати в края на 70-те години успели да издигнат две къщи – една в Пловдив и една във Велинград.

„Не мина без заеми, но всичко беше върнато дисциплинирано и в срок, без да се отрази драстично на семейството.“  - припомня си тя.

Подобна била и ситуацията в семейството на Румяна, която изтъква, че днес българите са на водещо място по наличие на собствени жилища, но голяма част от тях са наследство от родителите им. – „Нашият апартамент беше изплатен за 20 години по 15 лв на месец (ако не се лъжа,с лихва2%, във всеки случай много ниска). Нито за секунда никой не се е притеснявал, че може да закъса с вноската, имаше сигурност за работата. В същото време нямахме право на две жилища, което водеше до куп простотии от рода на фиктивни разводи и др. Е, имахме право на вили!“

Изобилие или дефицит на стоки?

Навярно всеки, живял по онова време, е изпитал на гърба си усилията, търпението и връзките, необходими, за да се сдобие човек с нещо ново леката промишленост – печки, перални, мебели и пр.

„Да не говорим за леките автомобили“ – допълва Анна, - „да купиш съветска кола първа ръка беше свързано с постоянство и канско търпение. Правеше се вноска за кола и в продължение на 15-20 години се чакаше ред. И ако оживееш и издържиш, в един слънчев ден ставаш собственик на чисто нова Лада или Москвич и се фукаш пред роднините и приятелите, а те искрено и злобно ти завиждат.“

Нейният баща не успял да издържи и изтеглил вноската си за кола, за да си купи трабантче втора ръка. А то му служило вярно цели 25 години, докато „издало багажа“ в началото на новия век.

Не без известна ирония, Петър Генов споделя спомените си от времето, когато щом нещо се появявало по магазините, всички се юрвали да го купят:

„Една година в даден завод се произвеждаха колелета и децата и родителите им се сдобиваха с чисто нов велосипед. Щастие! На следващата, обаче, Партията решава, че този завод няма да произвежда колелета, а детски колички… и пак: куцо, кьораво, сакато отива и си купува детска количка. Само че голяма част от тези хора нямаха деца… но ако след година-две им се бяха родят, може пък колички да няма!“

Анна разказва и за огромното количество дрехи, които се предлагали по магазините. Всичко, обаче, било еднотипно и затова на по-заможните се падало щастието да си намерят добра шивачка (модистка).  – „На Главната в Пловдив имаше два магазина на модна къща „Валентина“ и там пускаха по-готини стоки. Ако имаш позната продавачка, спестяваш си опашките, заделят ти предварително.“

Не било проблем да напълниш хладилника си с храна и то на достъпни цени. - „Липсва ми вкусът на истински продукти – мляко, месо, домати , че дори и хлябът.“  – разказва Румяна. Но култовите банани и портокали, заедно с някой ананас за цвят се продавали скъпо, в ограничени количества и не навсякъде.  – „Нямаше банани. Нямаше портокали. За тези екзотики се чакаше с часове , и то даваха по 1-2 килограма. Но се чакаше на големи опашки и за книги.Въпреки че понякога със стойностни произведения пробутваха като задължителна покупка и нещо ненужно. Маркетинг!“

Един ден читателката ни Йоанна Иванова се прибирала пеша от училище. Вървейки, забелязала, че зеленчуковият магазин в квартал Кършияка бил зареден с банани.

„Струваха някъде 3 -3,40 лв. килото. Не си спомням точно, но за онова време бяха много скъпи. Отразих ги и ги подминах, но стигнах до Пешеходния мост и видях пред мене изпуснати 7 лв., сиреч много пари, особено за една ученичка. Вдигнах ги и обърнах към зеленчуковия магазин. За пръв път през живота си щях да опитам банан. Взех един килограм, подадох банкнота на продавачката и, без да дочакам ресто, награбих цялата връзка и започнах да ги ръфам с кората. Продавачката ме изгледа почти шокирано, но нищо не каза. Само взе един банан от ръцете ми, обели го и ми го поднесе.“

Детството тогава и сега

Читателката ни Анна Иванова била точно на 18 години, когато дошла демокрацията. В първите години от живота си била гледана от баба и дядо, защото майка й се върнала на работа след третия месец от раждането й:

„Толкова е било майчинството тогава. Сега платеното майчинство е 2 години, друг е въпросът дали парите от НОИ стигат майката да посрещне собствените си нужди и нуждите на детето, да поддържа дома... Баба и дядо ме гледаха като „писано яйце“, водеха ме на френска забавачка, лекуваха ме и ме утешаваха през всичките ми боледувания през кекавото ми детство. И двамата вече са покойници, но аз съм дълбоко привързана към тях и не мога да ги прежаля. В днешния динамичен български капиталистически свят бабите и дядовците също са сериозно ангажирани в отглеждането на внуците, така че нищо ново под слънцето...“

В детството си Ани не срещнала никакви сътресения. Редовно се грижела за сестра си, която е с 6 години по-малка.

„От нас се изискваше да учим, четворки, а даже и петици, не се толерираха. От малки бяхме ангажирани в почистването на дома. Никакъв мързел не се толерираше, не се толерираше и лоша дисциплина в училище или неуважение към учителите. Раздаваха се наказания и шамари. Сега нещата са обърнати на 180 градуса. Тенденцията е към съсипани и изтормозени родители и мързеливи, презадоволени деца с много претенции. Малко да ги шляпнеш и ... революция! Като твърдя това, визирам и своите собствени отрочета.“

Снимка: РЕТРО ПЛОВДИВЪ