Спомняте ли си кога за последен път в новинарска емисия сте чували нещо за Дания или Люксембург? Трудна работа. Как да попадат в ефир, след като не произвеждат лоши новини? Правителствата им приличат на добър футболен съдия – почти незабележим, а не главна, при това скандална фигура на терена.

На правителствата, поне в европейските държави, постоянно трябва да се напомня, че служат не само на обществото, но и на всеки гражданин – поотделно, персонално и индивидуално. Ако забрави това, трябва да бъде принуждавано.

Отиващата си 2018 година превърна протеста в събитие перманентно. След затишието, своеобразен реверанс към правителството покрай европредседателството, тон за непримиримост дадоха майките на деца с увреждания. На улицата излязоха протестиращи против поскъпването на горивата, увеличаването на застраховка гражданска отговорност, срещу мръсния въздух, срещу Валери Симеонов, миньори и енергетици, таксиметрови шофьори, пенсионери, селскостопански производители, недоволни от ремонта на столичната ул. „Граф Игнатиев” и градинката пред църквата „Свети Седмочисленици”, музикални състави на Националното радио – дори детският радиохор. И нещо почти екзотично – протест в ефир срещу ефирен шеф на Националната телевизия. Да не забравяме гладната стачка на Босия. Не се чу за нелогични искания: работници на мандра, която от 1 тон мляко произвежда три тона сирене, да настоява за увеличаване цената на суровината.

Новата 2019 година не обещава затишие. Напротив. Защото българският държавен организъм прилича на тежко дебалансирана гума, която се търкаля далеч зад колелетата на другите държави от Европейския съюз. За да се завърти на догонващи обороти, трябва не само да оправи баланса, но и да поеме по маршрут с по-качествен асфалт. И не по-малко важното – на кого суверенът ще повери волана.

При наши условия успехът на борбата за ново качество на живота зависи не само от масовостта, но и от културата на протеста. Засега нещата са в параметър. Няма замеряне с развалени яйца и домати. Няма факелни шествия и нощни бдения със свещи. Няма скандални голи протести. Няма размирици, палежи и грабежи. Няма окървавени стълкновения с органите на реда. Има краткотрайни блокади на пътища. Има клетви, че протестите не са политически, което е невярно, макар уличният натиск да не е яхнат от партии. Всичко е политика – от цената на хляба до чистотата на градския въздух. „Обществото е акционерно дружество с цел осигуряването на хляба на всички.“ Това, разбира се, е идеал. Опити да бъде постигнат се правят не от вчера, макар че никое общество на света не е успяло в пълна мяра.

Още по времето на копията и стрелите протестът е не по-малко ефективен инструмент. Първи са го използвали египетски занаятчии, получили увеличение на възнагражденията си 1152 години преди Христа. Преди повече от век първите искания за 8-часов работен ден са прозвучали кощунствено и утопично. Монархът, феодалът, диктаторът… висшият чиновник са правили промени не от човеколюбие, а поради принуда. Съвременната й форма се нарича граждански протест.

Но блокирането на магистрали е гражданско неподчинение. Това вече е невъоръжен бунт. До подобни прояви гражданите стигат при загуба на доверие, че обичайните електорални практики не дават очакваните резултати. Властта отговаря със заплахи, арести, дори малтретиране. Някъде нещата ескалират, във Франция изстъпленията на „жълтите жилетки“ взеха жертви.

Историята на резултатните битки за промени подсказва и средствата. „Пражката пролет“ на 1968 година, за да обърка органите на  реда, изкърти табелките с имената на улици и къщи. Беше попарена, но духът й възкръсна в „Нежна революция“ през 1989 година. По улици и площади в Прага излязоха 500 000 души с мълчаливо лого: „Благодарим ви, отивайте си!“ Отидоха си. На София биха й стигнали 100 – 150 000 души, но в момента революционна ситуация няма. Обаче напролет са възможни прояви, които да напомнят близкото минало.

В края на 1995 година БСП спечели парламентарни избори, но само след две години бе прогонена с шутове. Властта се търкулна по улиците - наведоха се да я вземат момчетата от СДС с обещание „Ние няма да ви предадем“. Едва изкараха мандата. Кобургготски бе посрещнат с големи, твърде скоро помръкнали очаквания. Трикратното възшествие на Борисов е степен нагоре, но съвсем не е безбурно. Впрочем, обстоятелството, че е дълговечен премиер, не пречи да го помним и като опозиционер. Не по-различен от сегашния си опонент Нинова, която буди повече недоумения, отколкото одобрения. Да, Борисов надигра всички, но в момента по-голямата му грижа би трябвало да е не как за четвърти път ще влезе в премиерския кабинет, а как ще излезе от него. Недоволство ще сподири и неговия приемник, който и да е той и независимо от ръста на Брутния вътрешен продукт. Качество на живота не означава само заплата.

Тогава какво? Нуждаем се от корекция на конституционната рамка с гарантирано върховенство на закона, осъвременяване на икономическия модел и скъсване с патологичното безразличие и търпение към безобразията. На президентската институция й приляга да инициира нова кръгла маса, на която да се постигне нов обществен договор, така че който и да вземе изпълнителната власт, да го следва. С възгласи „Оставка!“ и служебно правителство това не може да стане.

Евентуални безредици и стачки не водят до решаване на главния проблем. Протестите, които заляха втората половина на 2018 година, постигат частични пробиви: браншови, групови, съсловни. Навремето катран е получавало онова колело, което скърца най-силно. А ето, че е време да оправим баланса на друг тип колела.

Въпреки малобройното участие има данни, че около 80 процента от българите подкрепят протестната вълна. Може би защото 80 процента от работещите са под средната работна заплата.

Все пак 2018 година си отива с напрежение под похлупак. Вдигат се социалните градуси, някой ден ще избие пара… Ще поживеем, ще видим.