„Как ще стигнем исландците?”, „ Как ще ги стигнем унгарците?”, тези две заглавия се въртят в социални мрежи и българските спортни медии от седмици, като авторите им здраво хокат родните ни футболни управленци, как джуджета като островната държава извоюват успех след успех, а на нас японци ни вкарват по 7 гола.

Преди да дойде успехът обаче, исландците и унгарците са се научили да играят футбол, а преди това се искат още по-сериозни действия, които вече не зависят само от родните ни футболисти.

Всъщност нашите национали съвсем не са виновни за фиаското в Япония и за всички подигравки, които отнесоха след това. Родните ни футболери  са следствие, а не причина за превръщането ни във футболно джудже. Да, България е футболно джудже, което скоро не само, че няма да може да се мери с Унгария и Исландия, но и с държави като Казахстан и Малта, които работят по модела на многократно споменаваните държави. Но с какво са по-специални те?

Започваме с Унгария. Там футболът бе изпаднал в същата летаргия като у нас.  Местните клубове, които някога бяха едни от най-добрите в Централна Европа като Ференцварош и МТК, се превърнаха в боксова круша. Националите им пък ги биеха наред и рядко стигаха и до четвъртото място в квалификационните групи.

Премиерът Виктор Орабан, който встъпи в длъжност преди 6 години, реши да обърне специално внимание на спорта. За по-малко от година се прие цялостна концепция за развитието му. Местната футболна централа получи милиони от държавата, които тя трябваше да инвестира. За по-малко от 5 години бяха изградени 6 чисто нови футболни стадиона, в момента се строят още толкова. Наред с това бяха направени стотици игрища за футбол на малки вратички, а и се отвориха 91 центъра за трениране на млади футболисти с лицензирани треньори към УЕФА. Резултатите не закъсняха и юношеските формации на тима започнаха да се представят все по-добре.  Всъщност Унгария е изминала своя път наполовина, защото младото поколение футболисти  бе предимно на резервната скамейка по време на Евро 2016. Сигурен съм, че за маджарите тепърва ще се говори много повече на някои от следващите форуми, защото когато се инвестира и се управлява правилно, резултатите не закъсняват.

Какво да кажем за Исландия, чието население е колкото Пловдив, зеленина почти няма, а вулканите и гейзерите са повече от професионалните футболисти? Всъщност исландците в момента берат плодовете на своите усилия, които вложиха във футбола. Ясно е, че толкова малка държава няма как да развие силен клубен футбол. Там обаче са изградили различна стратегия. До всички училища е изграден затворен футболен комплекс, в който всяко едно дете от четиригодишна възраст може да тренира под наставлението на треньор сертифициран от УЕФА.  Голяма част от децата, които искат да се занимават с футбол и имат качества, често биват „открадвани” от отбори от Дания, Швеция и Холандия още на 15-16 годишна възраст. Оттам те тръгват към големия футбол.  Такъв е случаят с голямата им звезда Гилфи Сигурдсон, който на 16-годишна възраст отива в английския Рединг. Колбейн Сигторсон и Арон Гунарсон отиват в АЗ Алкмар на същата възраст. Примери още много. Исландците са по-скромни и казват „просто имаме добро поколение”. Истината е обаче, че зад това добро поколение се крие много труд и инвестиции.

Какво се случва в същото време в България?  Всяка година мислим нов формат на шампионата, купуваме футболисти на килограм от чужбина, точно две са спортните бази, които се доближават до западния модел, нямаме стадиони, а младите футболисти се мислят за световни звезди,  след като изиграят два мача в „Б” група… От БФС пък се чудят каква простотия да измислят, за да могат хората там да си запазят хранилката, а държавата е абдикирала от спорта.

Показано бе и изказването на финансовия министър в Пловдив, който на въпрос ще има ли пари за Градския стадион, отговори така:

„Дадохме ви пари за театъра, ще дойде време и за стадиона, поетапно ще надграждаме ценностите ви”. Или с други думи отивайте на театър, защото футболът ни скоро няма да става за гледане. Свръхоптимистичният вариант е десетилетие, но не знам дали все още има чак толкова големи оптимисти.

Благовест Андонов, TrafficNews.bg