Класациите редовно ни припомнят, че България е най-бедната страна в Европейския съюз. Уточнението “в ЕС” тук е много важно, защото то подчертава относителността на понятията за бедност - те зависят от хората, с които се прави сравнението. Хубавото е, че България вече се сравнява с едни от най-богатите. И в резултат от това българите не са доволни от факта, че са по-заможни от кажи-речи 6/7 от останалото човечество, пише „Дойче веле“.

Вярно е, че по повечето измерители, свързани с бедността, България е на последно място в ЕС. Особено неприятно е изоставането ни от Румъния, с която тръгнахме от равни позиции. Но също така е вярно, че през последното десетилетие бедността в България спадна осезаемо.

Основният индикатор на Евростат е “риск от бедност и социално изключване”. През последните десет години за България той е намалял от 46,2% на 32,8%. За сравнение: данните за Румъния към 2018 година отчитат 32,5%, а за Чехия, отличника в целия ЕС - 12,2%.

Другият основен индикатор - за сериозни материални лишения, което е по-остра форма на бедност, също е спаднал: от 41,2% през 2008 година до 20,9% през 2018. Интересното е, че между 2017 и 2018 година имаме голямо подобрение на всички индикатори. Например: само за година нашият индекс за сериозни материални лишения се е свил с около 10 пункта, но сме далеч от отличниците в ЕС (Австрия, Холандия и скандинавските страни), при които материални лишения на практика няма (само около 1-2% от населението влизат в тази категория).

Световната банка дефинира като крайно бедни онези хора, които живеят с под 2 долара на ден потребление. В либералните демокрации (и особено в ЕС) такава бедност почти няма. Днес такава няма включително и в България, макар че бяхме изпаднали в тази група по време на фалита на банковата ни система през 90-те години на миналия век.

В България обаче цъка бомба със закъснител: страната се разделя на две. Едната България забогатява, а другата обеднява все повече. Това развитие крие много опасен потенциал.

Това, което се случи през последните десетилетия в България, с пълно основание може да бъде наречено “европеизация”. Българинът започва да се отнася към бедността все повече като европеец, а не като човек от „втория" или „третия" свят:

1) Икономическият и социалният модел на България води до съществено намаляване на относителния дял на хората, които по европейска дефиниция са бедни. Ако тенденциите се запазят, в следващите десетина години можем да очакваме догонване - ако не на отличниците, то поне на средняците в ЕС. Опитът на държави като Словакия и Чехия показва, че Източна Европа може да е първенец в дисциплината „намаляване на бедността";

2) Българите все повече “страдат” от заболяването на развитите западни демокрации - нарастването на дистанцията между средната класа и най-богатите в обществото. При нас това се случва дори с изпреварващи темпове: българският Джини коефициент - стандартният измерител на неравенството - е около 40 на сто, което е с десетина процента повече от средното за ЕС. В този смисъл усещането за “притисната средна класа” е при нас по-остро, отколкото при други европейци.