Вече е пролет, дните се затоплят, денят се увеличава, слънцето ще огрява детските площадки и глъч на малчугани ще оглася до късно междублоковите пространства. Родителите пък ще пият по някоя освежаваща напитка, докато наблюдават игрите на малките.

Когато ние бяхме деца нямаше ролери, малцина имаха колела, а за тротинетки изобщо не бяхме чували. И пак намирахме начин да се забавляваме. Някои от игрите завършваха болезнено или със счупен прозорец, но на тях няма да се спираме, за да не подтикваме хлапетата към пакости.

Често се събирахме пред някой вход и без много обсъждане се хващахме да играем на ръбче. Помните ли как се играеше? Просто ни трябваше една топка и стъпало, на което да може да отскача. Разбира се, сръчността беше в това да уцелим точно ръбчето, и отскачайки да хванем отново топката в ръце. Който изпуснеше даваше ред на следващия.

Като нямахме топка играехме на жмичка / криеница. Един заставаше с гръб към всички, брои до 100, обикновено последните 50 се пропускат, малко не е честно, но пък никой не чуваше. През това време другите се крият, а след като броящият се обърне почва да ги търси. Всеки, който успее да се изплъзне от погледа му бърза да се заплюе като казмаше „пу за мене“ на мястото, на което първият е броял. Този, който не успее е следващият, който жми и брои до 100. Простичка игра, но с много движение и веселба.

Момичетата често взимахме чиле с ластик от бабите ни. Трябваше да е тънък и плосък. По спомени беше поне 3 – 4 метра. Връзвахме двата края в едно. Две деца заставаха отдалечени едно от друго и опъваха ластика на краката си, другите си измисляхме разни завъртяни подскоци и фигури. Често с момичетата идваха да играят и момчета на ластик. Както се досещате и момичетата ритахме топка и играехме с тях на гуди / стъклени топчета, с които се забавлявахме по пясъчниците, за да не ги счупим като правим опити да ги целим. Татковците трябва да си спомнят тази игра.

Шарените гуди винаги предизвикваха интерес. Всеки изсипваше по шепа стъклени топчета и ревностно си ги пазеше. 

Ооо, а спомняте ли си играта на стражари и апаши? Гоненица, но с по-сложни правила, със стратегия и хитрости. От всички деца се избира едно дете, което да брои до 10. Другите оставят произволен предмет. След това преброилият до 10 оглежда оставените предмети и решава кои да са апаши, а кои – стражари. Едно от децата трябва да предостави предмета си на детето, което е броило. Стражарите броят до десет, а апашите се крият. След това апашите биват търсени и като ги намерят се гонят. Когато ги хванат казват: “Стражарска марка бум печат, от днеска ставаш мой събрат”. И така той става стражар. Когато ги хванат, започват да ги измъчват, гъделичкайки ги. Апашите пък си измислят истинска и фалшива парола. Те трябва да кажат на стражарите истинската парола, когато се налага.

Весело беше, когато бяхме деца! Спомняте ли си, че всяко семейство си имаше характерно подсвирване с уста и това беше знак, че е време да се прибираме, а ние викахме от площадката: „само още 5 минутииии“ и така почти час надлъгване. Вече не чуваме познати сигнали, но пък можете да разкажете на хлапетата и да им покажете част от тези игри!