Това "на Тарантино" в заглавието не е случайно. Все пак част от рекламната кампания на лентата е, че това "осмият филм на Куентин Тарантино". Човекът се превръща в нещо като отделен жанр в киното и дори от студиото наблягат на този факт. Или може би се опитват да ни замажат очите, за да не видим някои слабости на "Омразната осморка"... Лично аз никога не съм бил някакъв огромен почитател на творчеството на режисьора / сценарист / почти-сигурно филмов гений. Грабна вниманието ми със своите "Гадни копилета", наблъскани със силен каст, запомнящи се персонажи и също толкова запомнящи се сцени. После дори се замъкнах в киносалон, за да се порадвам на "Джанго без окови", който бе наблъскан... well, със същото. Както си и трябваше. Останах доволен и беше нормално да очаквам нещо такова и от "Омразната осморка". В голяма степен го получих, макар и в някаква леко мудна, камерна версия.

Действието в "The Hateful Eight" се развива няколко години след Гражданската война в САЩ. В самото начало се срещаме с ловеца на глави Джон Рут (в ролята е стабилно остарелият Кърт Ръсел с едни повече от епични мустаци). Той е тръгнал към градчето Ред Рок, за да предаде издирваната Дейзи Домъргю на властите. Целта? Е, целите са две: Дейзи да увисне на въжето, а Джон Рут да я погледа как рита с крака, после да грабне торбата с изкараните от залавянето й пари и да потегли към залеза. Да, обаче съдбата може да е доста лоша. Каляската на Рут среща друг ловец на глави и след известна доза уговаряне, той се присъединява към компанията, въпреки взаимното недоверие. Но това ще е дълго пътуване и веселата групичка ще расте ли, расте, докато не стигне бройката в заглавието на филма (или някъде около това число, зависи как гледате на нещата... и математиката).

Ако напишеш историята на филма на лист (или страница в Уикипедия), нещата са си съвсем наред. "The Hateful Eight" е филм, който залага не толкова на събитийност, колкото на запомнящи се персонажи и комуникацията между тях. Някои от героите наистина са любопитни образи, да, други не чак толкова. Съмнява ме след месец-два да помня дори половината от тях, да не говорим след повече време. Виж, комуникация има. Всеки от героите държи да разкаже малко от личната си история, което е сладко, нали, "sharing is caring", но в крайна сметка част от тези разговори отиват в графата "можеше и по-кратко".

Това е основния ми проблем с "Омразната осморка". Филмът е 2 часа и 47 минути дълъг. Махате надписите и ще станат с 10-ина по-малко, но все пак... почти 3 часа! Сякаш е умишлено и режисьорът просто казва "Майната ви на всички, аз съм проклетия Куентин Тарантино и ще правя каквото си искам!". И какво се получава? Нещо, което по-скоро напомня театрална постановка. Имаме ограничен брой персонажи, още по-ограничен брой декори, много говорене и значително по-малко действие в огромна част от филма. За разлика от финала, който е по-тарантински деен, брутален и кървав до нелепост. Но това му е хубавото.

Докато стигнете до него обаче ще се нагледате на едни дъъъъъълги сцени - движеща се бавно в снега каляска, похапване, размяна на погледи, заковаване на врата, пак каляска, недоверчиви погледи, пак заковаване на врата. Сега, припомняйки си ги, в съзнанието ми върху самите сцени изскача мутрата на Тарантино с два опънати средни пръста към лицето ми. Не се ядосвам, даже ми става забавно, но за много хора изключително мудното темпо на филма ще е отблъскващо. И ако споменатите в началото два филма могат без проблем да очароват и масовата публика, тук това ще стане малко по-трудно.

Иначе място за хвалби има, да не си помислите, че само ще мрънкам, че "филмът бил дълъг". Започваме с каста, в който няма слабо звено. Като се почне от легендите Ръсел и Самюел Джаксън, мине се през Тим Рот (който на всички ни се иска да беше Кристоф Валц, ама не е) и се стигне до култовата мутра на Майкъл Медсън. Минаваме през детайлите, толкова важни за филм като този. Действието все пак се развива след Гражданската война, хората доскоро са били с насочени пушки едни срещу други, а сега трябва да се научат да живеят заедно. Цветнокожите тепърва се борят за своето място под слънцето и расизмът си се шири с все сила навсякъде, а отношението към жените не е кой знае колко по-цветущо. Споменатите горе истории, които можеха да бъдат разказани в по-сбит формат, поне помагат картинката от този период да стане по-цветна и ясна за зрителите, които са зле с историята.

Естествено филмът е красив чисто визуално, но тук изненада просто няма как да има. Пръскащата кръв и високите дози филмово насилие пък ги аплодираме по навик, знаейки кой е сценарист и режисьор на филма. Тарантино е ученик на занаята и знае кое и как. Знае как да разчита и на тишината, и на музиката, за да подсили определени сцени. Сигурно заради това е привлякъл Енио Мориконе (да, същият) за написване на музиката. Похвално решение, заедно с вкарването на The White Stripes в саундтрака на филма.

Има доста неща, за които "Омразната осморка" да получи адмирации. Във всички други случаи бих похвалил Тарантино и за това, че не бърза и си дава цялото необходимо време на света, за да разкаже историята по начина, по който той иска. Тук обаче мудността на лентата ми дойде в повече. Ще видим какво ще ни предложи "Деветият филм от Куентин Тарантино". Той май намекна, че му се прави хорър... Обзалагам се, че поне ще е кървав.

Антон Биров

TNS.bg