Ако днес тръгнете по тесните улички на юг от църквата „Света Петка“ към днешния район „Централен“ и историческата Католишка махала, на улица „Мали Богдан“ №30 ще се сблъскате с гледка, която стяга сърцето. Положението там е повече от плачевно – някогашният архитектурен шедьовър, познат за всички кореняци като Божиловия чифлик, тъне в пълна разруха и мизерия, сградата се разпада пред очите на минувачите, а целият двор е обрасъл в дива растителност. И чака... багерите или следващият пламък да заличат и последните следи от пловдивския аристократизъм.

Архитектурното бижу на арх. Камен Петков

Къщата на ул. „Мали Богдан“ не е просто стара постройка, а официален паметник на културата, попадащ в границите на груповата недвижима културна ценност „Историческа зона Филипопол – Тримонциум – Пловдив“. Изградена в началото на XX век, тя е творба на емблематичния пловдивски архитект Камен Петков.

Сградата се е отличавала със забележителни еркери, уникални стенописи, изящни фасадни фризове и величествени 3-метрови тавани. Вътрешността е била обзаведена с най-модерните за времето си виенски мебели, а входът към самия чифлик е впечатлявал с монументална врата с арка, напомняща тази на Бачковския манастир. В тези изискани салони са гостували редица видни общественици и държавници, сред които и министър-председателят Александър Малинов.

Фамилия Божилови – визионери, индустриалци и дарители

Историята на чифлика е неразривно свързана с неговия основател – Янко Божилов Семов, изключително богат, авторитетен и влиятелен пловдивчанин, за когото съвременниците му казвали, че притежавал половин Пловдив. Негова собственост са били огромни терени около Сточна гара, зоните около днешните университети, квартал „Байкал“, както и обширни оризища по поречието на река Марица.

Янко Божилов е бил човек с голям стопански размах, който постоянно търсел начини да модернизира земеделския труд чрез внос на съвременни машини. Той обаче е останал в паметта на пловдивчани и с голямото си сърце. За своите земеделски работници чифликчията построил десетки малки къщички, където хората живеели напълно безплатно, без да плащат наем.

В чифлика са живели задружно около 20 семейства като една общност – там през 1937 г. оглася първото радио в квартала, палели са се огньове срещу комарите през лятото, а заможните семейства са подпомагали бедните деца с топъл бульон и храна.

Патриархът на рода имал общо седем деца. От първата си съпруга той имал пет деца (сред които Божил, Димитър и Атанас), а от втория си брак се ражда Йордан Божилов – бащата на световноизвестния пловдивски художник Георги Божилов – Слона. Синовете на Янко получили високо образование в чужбина – Божил завършил финанси в Германия и станал ключова фигура в търговията с ориз и жито, а Атанас учил агрономия във Франция, за да приложи най-съвременните европейски практики в семейните имоти.

В историята на този голям род не липсвали и разтърсващи родови драми. Първородната дъщеря на Янко се влюбила в своя първи братовчед Филип – любов, която и в онова време се смятала за скандална и позорна за аристократичната фамилия. Въпреки че се омъжва за него, тя бива отлъчена от семейството и за съжаление умира трагично при раждането на дъщеря си Ана.

Национализацията, рухването и трагичните съдби

След 1944 г. над блясъка на Божиловия род пада тежката сянка на новия режим. Целият семеен бизнес, нивите, оризищата и имотите са национализирани и отнети от държавната власт. Непреживели жестокия удар върху онова, което са градили с десетилетия труд, голяма част от наследниците умират твърде рано – Йордан издъхва едва на 34 години, Димитър на 30 години, а Атанас се парализира на 52-годишна възраст. Земеделските постройки и къщичките на чифлика са съборени, за да отстъпят място на новите панелни блокове, а семейството е преместено в един от тях.

Огненият ад и вандализмът

През последните десетилетия изоставеният Божилов чифлик се превърна в поредната жертва на пандемията от пожари, която изпепелява архитектурното наследство на Пловдив. Сградата горя неколкократно, като огънят унищожи голяма част от дървените гредореди и ценните стенописи вътре. Местни жители и общественици неведнъж са алармирали, че изоставеният обект се е превърнал в сборище на клошари и бездомници, а младежи редовно са го обстрелвали с пиратки и фойерверки, създавайки предпоставки за нови пожари. Освен ужасната гледка на мизерия и отломки, несъвместими със стария блясък на зданието, днес сградата, макар и паметник на културата, е опасна и по-скоро е паметник на упадака, отколкото на културата. 

Казуса със собствениците

Защо обаче никой не възстановява тази пловдивска светиня? Отговорът се крие в сложния правен казус около имота:

Теренът е с големина от 595 кв. м, а застроената площ на сградата е 141 кв. м. Имотът е със съсобственост между Община Пловдив и десетки наследници на родовата фамилия. Интересен факт е, че през 2020 година в Имотния регистър се появява официална следа по електронната партида на терена. На 29 юни 2020 г. е вписан Констативен акт за собственост по документи, с който са декларирани 1/3 идеални части от поземления имот на името на един от частните съсобственици - Лъчезар Райчев при материален интерес за над 70 000 лв. (близо 36 200 евро). Райчев е в управителния съвет на едно от най-големите пенсионноосигурителни дружества у нас. А сделката е доказателство, че макар сградата да е изоставена на произвола на съдбата, около имота продължават да се извършват правни действия.

Както разясни преди няколко години кметът на район „Централен“ Георги Стаменов, ситуацията е изключително специфична – сградата е частна, а теренът или части от него са общински. Според действащото българско законодателство, за да се издаде разрешение за строеж, реставрация или укрепване на сграда със статут на паметник на културата, се изисква съгласието на абсолютно 100% от съсобствениците. Дори един-единствен собственик с 1% дял да не бъде открит или да откаже да подпише проектите, процедурата блокира напълно и нито общината, нито останалите наследници могат да предприемат каквито и да било строителни дейности.

Кметството е изпращало предписания за укрепване, както и инспекторатът към Министерството на културата, но безрезултатно. Въпреки че съществуват три теоретични варианта – общината да изкупи частните дялове, наследниците да откупят общинския дял или двете страни да обединят усилия – на практика стъпки не са предприети от никого. Поради това е необходима спешна ревизия на Закона за културното наследство и въвеждането на реални механизми за „Закона за добрия стопанин“, които да позволяват оперативна намеса, преди следващият пожар окончателно да изтрие Божиловия чифлик от картата на Пловдив.