Пловдив е на първо място по разпространение на фентанил в България. Близо 7% от българите са пристрастени към хазарта, а 15 % от младите хора играят редовно. 37% употребяват редовно алкохол. Картината с назобани до безсъзнание зомбита вече е ежедневие.   Все повече млади хора попадат в капана на наркотиците и другите зависимости. Превенцията не може да бъде оставена само на институциите, които очевидно вървят след събитията. Тя започва с разговор, информираност и лична отговорност.

„Това в моето семейство няма да се случи.“ Вероятно почти всеки родител си е казвал тези думи. Но зависимостите не подбират семействата, не се съобразяват със социалния статус, образованието или възпитанието. И най-опасното е, че често започват незабележимо – с любопитство, желание за принадлежност към определена компания, опит да избягаш от проблемите или просто с една погрешна преценка. И докато обществото продължава да възприема зависимостите като нещо, което се случва на другите, все повече млади хора се оказват в капан, от който излизането може да отнеме години.

А държавата? Тя обикновено идва след събитията. След полицейската акция, след поредния случай на предозиране, след трагедията, след като проблемът вече е станал видим и няма как да бъде подминат. Но можем ли да си позволим да чакаме поредната институционална реакция, докато наркотиците и различните форми на зависимост намират все по-лесен достъп до младите хора?

Това беше един от големите въпроси, поставени по време на публичната дискусия „ТАБУ – Защо мълчим? Епизод 001: Зависимости ФЕНТАНИЛ“, проведена на 20 октомври в Plovdiv Event Center в комплекс 7 Points.

В разговора се включиха психотерапевтът Ралица Боновска, Пламен Йотински – основател на терапевтичния център I.A.M. WAY, и разследващият журналист Тина Ивайлова. Тримата разгледаха проблема от различни гледни точки – през личния опит на хората, преминали през зависимост, през терапевтичната практика и през журналистическите разследвания за разпространението на наркотични вещества.

Наркотиците вече са на един клик разстояние

Една от тревожните тенденции, очертани в разговора, е промяната в начина, по който се разпространяват психоактивните вещества. Пазарът вече не се ограничава до познатите места за срещи с дилъри. Нощните клубове отстъпват място на приложенията. Социалните мрежи и приложенията за комуникация създават нови канали за достъп, а поръчката може да бъде направена директно от телефона.

Тина Ивайлова обърна внимание на достъпността на наркотиците и на онлайн каналите, през които се предлагат различни вещества. Журналистическите ѝ разследвания, публикувани в Glassnews и TrafficNews показват колко бързо се променя средата и колко неадекватно институциите успяват да реагират на новите механизми за разпространение.

Калина Паскалева пък постави съществения въпрос: как родителите, училищата и обществото могат да предпазят децата, когато често дори не знаят какво се случва в дигиталната среда, в която те прекарват голяма част от времето си?

Фентанилът е особено тревожен пример за опасностите на съвременния нелегален пазар на наркотици. Синтетичният опиоид е изключително мощен, а неправилното дозиране и възможното му присъствие в други нелегални вещества създават сериозен риск от фатално предозиране. Според официални данни починалите от фентанил за изминалата година са над 120 души. Но вероятността да са много повече е голяма. 

Затова разговорът за наркотиците не може да се изчерпва с познатите предупреждения за марихуана, амфетамини или кокаин. Необходимо е обществото да бъде информирано за новите вещества, начините на разпространение и реалните рискове.

Зависимостта не е липса на воля

Една от най-важните теми в дискусията беше необходимостта да се преодолее стигмата около зависимите хора.

Пламен Йотински разказа за собствената си дългогодишна битка с алкохола, наркотиците и хазарта. Личната му история е пример за това колко разрушителен може да бъде процесът – не само за човека, който употребява, но и за неговите близки, семейство и цялото му обкръжение.

Зависимостта не е просто лош навик, нито може да бъде преодоляна единствено с обещание човек да спре. Тя е сложно състояние, което изисква продължителна работа, терапия, подкрепа и промяна в начина на живот. Особено важно е да се разбере, че зависимостта не подбира. Тя може да засегне както човек без образование и социална подкрепа, така и успешен професионалист, човек с високо образование и привидно подреден живот. В началото употребата може да изглежда като начин за забавление, бягство от тревожността или средство за вписване в определена компания. Постепенно обаче контролът се губи, отношенията се разрушават, а изолацията става все по-дълбока.

Именно затова ранното разпознаване на проблема и навременната помощ са толкова важни.

„Зависимостта обожава тъмнината, обожава изолацията, обожава липсата на свързаност между хората. Свързаността между нас и на всеки един индивид със света е най-добрата превенция против зависимости.“, казва Пламен Йонински.

Когато семейството също попада в капана

Зависимостта никога не засяга само един човек. Тя променя живота на всички около него. Родителите често изпитват вина, страх и безсилие. Опитват се да спасят детето си, като покриват дълговете му, оправдават поведението му, прикриват последствията от употребата и непрекъснато му дават нови шансове. 

Но къде е границата между подкрепата и съучастието в проблема?

„Когато съзависимият поема отговорност за постъпките на зависимия, той извършва грях и престъпление спрямо него. Спрете да лишавате наркозависимите, алкохолиците и комарджиите от резултата на техния избор", казва Йонински. Той разказва, че всъщност тръгва по пътя на спасението, когато майка му спира да му дава пари. Тя е преподавател по химия, заболява от рака в следствие на стреса, но не се отказва да се бори за сина си. 

В дискусията беше поставен именно този въпрос – за съзависимостта и за необходимостта близките да осъзнаят, че не могат да поемат отговорността вместо човека със зависимост. Подкрепата не означава да прикриваш последствията от употребата. Означава да поставиш ясни граници, да потърсиш професионална помощ и да не се отказваш от човека, без да позволяваш зависимостта да управлява живота на цялото семейство. Това е изключително труден процес, който също изисква подкрепа и професионална намеса.

Не можем да чакаме държавата да се събуди

Може би най-същественият въпрос, който остава след подобен разговор, е защо превенцията продължава да бъде толкова трудно достижима. Защо трябва да се случи трагедия, за да започнем да говорим за наркотиците? Защо училищата понякога се оказват затворени за хора, които имат реален опит със зависимостите и могат да разкажат на децата какво стои зад привидно безобидния експеримент? Защо разговорът за опасностите често се появява едва когато проблемът вече е влязъл в конкретно семейство?

Държавата има ключова роля – в превенцията, образованието, контрола върху разпространението, достъпа до лечение и подкрепата за семействата. Но не може да бъде единственият участник в този процес.

Необходимо е училищата да отворят пространство за разговори с психолози, терапевти и хора, преминали през зависимост. Родителите да имат достъп до информация и консултации, преди да се окажат в безизходица. Общностите да създават среда, в която проблемът може да бъде назован, а търсенето на помощ да не се възприема като срам.

Превенцията не се изчерпва със спорадични кампании, плакат в училищния коридор или поредната институционална инициатива, отчетена в края на годината. Тя е постоянна работа и би трябвало да бъде национален приоритет. 

Има и още нещо – не можем да говорим за наркотичните зависимости, без да обърнем внимание на самотата, липсата на принадлежност, тревожността и натиска, под който живеят младите хора. Психологическата устойчивост не се изгражда с наказания и забрани, а с отношения, доверие, разбиране и навременна подкрепа. 

Според психотерапевта Ралица Боновска, наркотиците и алкохолът са единствено външен симптом на по-дълбок вътрешен конфликт. Често употребата започва на ранна възраст (при Йонински — първа линия кокаин на 17 години) като опит за бягство от реалност, която индивидът усеща като непоносима, поради различни причини - неразбиране от родителите, страх от отхвърляне, сляпо подражание на "актуалните" в училище.  

В крайна сметка, колкото и да е важна държавната политика, никоя институция не може да замени разговора между родител и дете, вниманието на учителя, подкрепата на приятел или професионалната помощ в точния момент. Зависимостите процъфтяват в мълчанието, отричането и изолацията. Затова първата крачка към справянето с тях е да престанем да се държим така, сякаш проблемът е чужд. Защото може да се случи във всяко семейство. И защото понякога един навременен разговор може да се окаже по-важен от всички предупреждения, които идват след това.