Щъркели, които Сафет Халид от силистренското село Зарица спаси от измръзване, предзвика както както международна реакция - публикация в британския "Гардиън", така също коментари и полемики в социалните мрежи. Някои от тях излизат от стандартното говорене и похвалите, отправяни към хората, които приютяват измръзналите птици в домовете си и виждат случващото се в един малко по-различен контекст. Като писателят Недялко Славов и режисьорът на Драматичен театър - Пловдив Стайко Мурджев. 

Ето и техните постове във Фейсбук:

Недялко Славов

 Бедстването на българските щъркели е стряскаща природна метафора за българската ни съдба.

Първо, метафора за замръзналите криле на щъркелите, празните гнезда на българските семейства и демографския ни срив. 
Второ, метафора за презрителното грантаджийство/изобщо!/ и в частност на нашите професионализирали се "природозащитници".
Едни „прости и обикновени”( по снобско-интелектуалното определение хора), спасяват живота и природата инстинктивно, по рефлексията на генетичния ни хуманизъм., а не превръщат „спасителните си акции” в банкови преводи по сметка, проекти и прочие картонена фразеология и регулярни тръшканици по площадите.

 

 

Стайко Мурджев 

 Чакайте малко! 

Ама бил пукал шампанско, ама бил дънил чалга на Алпите. Има̀л – пука̀л. Могъл – дънил. Ако се беше заливал с Цейлонски чай, на Първи концерт на Чайковски, по залез слънце, на Миконос, пак ли щеше да е така скандално? Ама бил син на еди кой си – всеки е син на някого, за добро или лошо. 
Но не за това ми е думата, безразлично ми е почти толкова, колкото факта, че доста от потресените биха направили същото, само да можеха и в този смисъл — потресът, в по-голямата си част, не е естетически или морален, а ревностен и завистлив, дайте да не се лъжем, големи хора сме. 
Не се потресохме при убийствата от омраза в Борисова градина. Не се потресохме при ежедневната платена подмяна на истината из медиите. Не се потресохме при нескритото и явно плячкосване на държавата, на всички възможни нива. Не се потресохме при посегателството над Пирин, но се потресохме, когато пияно синче, се заля с Моет за хиляди левове в снега... Не ми се слуша тоя потрес, вторичен ми е, не ми е важен...
Но не за това ми е думата. 
Думата ми е за онези щъркели. Наистина ли вярвате, че спасяването на тези едри птици е обща национална заслуга и тя е своеобразен морален кредит, който сега можем да си харчим на воля? Като фалшивия морален кредит, набавен със спасяването на онези хора, по време на онази война... Сериозни ли са изказвания от рода: “Тия щъркели ми дават надежда за България!”? Тези щъркели не сте ги спасили Вие, нито Държавата, а конкретни хора, с конкретни имена, които нямат нищо общо с Вас или Държавата. Конкретни хора, с конкретни имена, които са изключение от правилото, прецедент, екстраординерен случай. И ще Ви помоля да разсъждаваме за този случай като за нещо, на което ние не сме способни. И единственото, което ни остава е да завиждаме, но не на оня, дето дъни чалга и пука луксозни шампанизирани напитки у Алпите, а да завиждаме, че не в нашите домове спят спасени щъркели.
Хубав ден.

 

Бел. ред. Тъжно, но факт!