Едва ли има българин, който да не е бил потресен от съботната новина за предотвратен терористичен акт в Пловдив. Фактът, че 15-годишно момче притежава средствата и уменията да вдигне част от града във въздуха, е плашещ. Още по-страшно обаче е предположението, че всяко едно дете може да се окаже на негово място. Въпросите, които логично следват и за местните жители, и за медиите, са същите, които биха последвали при всеки опит за тежко престъпление – кой, как, защо? В какво семейство е отгледан и в каква среда е попаднал? Какви думи и обещания са го тласнали по пътя на пълното безумие и таи ли действително омраза в себе си? Дали има още българчета, попаднали в този капан?

 
Част от въпросите този път останаха без отговор. Още в събота представителите на регионални медии обявиха, че няма да разкриват името на момчето, на училището, в което учи, или пък подробности за семейството. Съпричастни към призива, първоначално отправен от прокуратурата, бяха и репортерите от Trafficnews. С това повечето от нас показаха, че не са безразлични към съдбата на едно дете, което можеше да бъде наше. Защото неговото бъдеще може да бъде променено. Защото една от основните цели на наказанието, което го очаква, е да бъде „превъзпитан”. Но не и когато бъде заклеймен от обществото, което непременно щеше да се случи, ако името му беше съобщено в интернет пространството.
 
Всеки един журналист се вълнува от интригата и, в повечето случаи, се стреми да отговори на всеки от поставените по-горе въпроси. Трябва ли обаче това да се случва на всяка цена? Струват ли 15 минути слава колкото бъдещето на едно дете. Трябва ли то да се превръща от обвиняем в жертва на "народния" съд, без да е чуло думата "виновен" в съдебната зала?
 
Независимо дали вината му ще бъде доказана или не, в даден момент то ще трябва да се върне в обществото. Едва ли обаче ще бъде прието с отворени обятия. Бъде ли отритнато, вероятността да намери утеха в тези, които веднъж вече са го вербували, не е никак малка.
 
Затова случаят бе по-особен, а колегите трябваше да поставят пред самите себе си по-различни въпроси:
 
Можем ли да помогнем на това дете и ще помогнем ли по този начин и на обществото?
Или ще рискуваме сами да произведем престъпник на цената на гледания и импресии?
Деянието ли трябва да бъде заклеймено или момчето?
Можеше ли на негово място да бъде дете, което познаваме и обичаме?
Каква роля изобщо играят журналистите в обществото ни и съществува ли за нас понятието „етика”?
 
Можехме да помогнем, като не пречим - на разследването, на семейството, на децата около него и родителите им. Някои от по-малко популярните медии обаче не можаха да платят цената. Дали в търсене на интригата или от амбиция за по-голям рейтинг, наши колеги нагло нахлуха в личното пространство на едно дете. Отидоха в неговото училище, където снимаха лицата на съучениците му. Разпространиха снимки на семейството му и на невръстните му братчета, снимаха работното място на баща му. Публикуваха ненужна информация за здравословното състояние, професията и обкръжението на членове от семейството му. По-шокиращото бе, че зад серията от репортажи, появили се един след друг, стояха лица, добре познати в гилдията, претендиращи за опит и професионализъм.
 
Как биха реагирали тези колеги, ако (не им го пожелавам) се касаеше за тяхното дете, или някого от обкръжението му? Тук идва въпросът как следва ние да помогнем на децата си – да им покажем, че могат да градят, вместо да рушат, или сами да срутим света им.
 
Безспорно детето е било на път да извърши нещо непростимо. Дали е жертва, престъпник или по малко и от двете – това ще го реши съдът, не ние. Да съхраним личното пространство на момчето и семейството му – това бе отговорност на всеки един журналист.
 
Професията, която търпи най-много критики, удари и недоволство, трябва да бъде в полза на обществото. Клюките и жълтите заглавия са в полза на самите нас. Има ги във всяка медия, умерено, за да се удовлетвори интересът на всекиго. Стане ли дума за човешка съдба обаче, трябва ли да се водим от професионалните си изкривявания, жаждата да забием конкуренцията в земята и да излезем със сензация?
 
В случая става дума за живот, който тепърва започва. Кои сме ние, за да го погубваме?