Къде отиде романтиката, свързана със снежинките? Къде отиде радостта от снежнобялата покривка, извикваща детското у нас? Къде са шейните, снежните човеци с морковени носове и червените носове на нечувстващите студ съседски деца?

Защо схващаме виелиците, преспите, заледяванията, студът… като нещо нелогично и страшно, което дори и да не ни изненада, непременно ни кара да настръхнем – срещу властите, срещу времето, срещу комшията, срещу трафика, срещу снегорините, срещу тротоарите…

Не, не става дума за мрънкането, нито за изискванията ни като граждани – обикновено за тях има причина и логика. Става дума за онова в душите и в сърцата ни – за позабравената радост от снежната белота, от чистотата на бялото, от уникалността на снежинките, от…

Скоро – при предишния сняг в Пловдив – чух една баба да казва на внучето си: „И да слушаш, че пак ще завали сняг!“. Представям си какво става в мозъчето на това дете. То вече расте с идеята, че няма нищо по-лошо от това да дойде зима и да завали сняг.

Да, знам, че не е лесно на бабата (нито на майката, нито даже на бащата) да си проправи път от кварталната уличка до булеварда, където е спирката. Да чака на студа на същата тази спирка и ако има късмет, автобусът й все пак да дойде. А после, хлъзгайки се по заледения тротоар, да се моли някоя висулка от покрива да не се сгромоляса върху главата й. Знам, че не се плащат лесно сметки за тока. Знам, че смачканите ламарини на колата, направила пирует на улицата, също струват пари. И нерви.

Но… не ви ли се иска – поне за малко, докато „сняг се сипе на парцали“, да спрете да мигате на парцали или да си налягате парцалите, а просто да му се порадвате като деца. На снега, разбира се.

Мария Владова

TNS.bg