Покрай европейските избори, "инфарктните" напъни за влизане в евролистите на българските политици и многосерийния Brexit, тия дни се замислих. Всъщност аз чувствам ли се европейка? Ама така, истински, без декларативност и фантасмагории. Отговорът увисна някъде между евроневолите на нашенските тираджии, евровисокомерието и българската ми същност.

До снощи.

Снощи от пепелището на Парижката Света Богородица се възроди, или по-скоро се роди, моята европейска същност. Не съм си представяла, че пламъците, погълнали вечния символ на Франция, ще запалят искрицата на европейското у мен.

Гледах огнените езици, разрушаващи безпощадно катедралата, пред очите ми изчезваше невероятното равновесие на пропорциите й, кулите рухваха една след друга и аз разбрах, че гори част от мен.

Снощи изгоря гърбушкото Квазимодо, а заедно с него красивата циганка Есмералда. Изгоряха запомнящите се разкази на мадам Данчева за Notre-Dame de Paris в часовете по френски език в гимназията, изгоряха спомените ми от удивителната акустика в катедралата, където да слушаш божествения звук на органа, е нещо несравнимо. Изгоряха онези тайнственост, романтика и страст, които Виктор Юго увековечи в "Парижката Света Богородица".

Париж вече няма да е същият, Европа – също. Французите снощи пееха и плачеха. Католиците се молеха и плачеха. Аз не съм нито французойка, нито католичка. Сълзите обаче не мога да спра.