Когато предложили на Уинстън Чърчил да намали бюджета за култура, за да подпомогне военните усилия, той отговорил: „Но тогава за какво се бием?

За съжаление обаче българските правителства всеки път когато решат да затягат финансовата дисциплина, всеки път започват от културата. Да режеш 10% от бюджета на културата – сектор, който и без това получава символичните 0.4% от БВП – броени дни след 24 май, след международните успехи на българските театри и след еуфорията около българското участие и победа на Евровизия, е не просто лош политически тайминг. Това е диагноза за начина, по който държавата разбира собствените си приоритети.

Когато има празник, политиците застават до артистите. /Май не остана никой от новото правителство, който не се е снимал до Дара/ Когато има бюджетна криза, първи се режат именно те.

Това е особено фрапиращо на фона на пълния имунитет, който получават силовите структури. Министерството на финансите иска 10% икономии, но не и за МВР, МО, ДАНС, НСО, разузнаването и затворите. Тоест почти половината от всички разходи за персонал в държавата остават извън „строгата финансова дисциплина“. Само МВР и МО формират близо 49% от разходите за персонал в държавния бюджет. Именно там през последните години ръстът на заплатите беше най-драстичен – 50% в МВР, 66% в ДАНС, 75% в ДАТО. И именно там държавата отказва дори символично ограничение.

Официалният аргумент е инвестиция в сигурността. Неофициалният е ясен - никое правителство не иска да реше клона , на който седи и да обърне срещу себе си ведомствата, които пазят властта. Само че сигурността не е абстрактна дума, а обществен резултат. А обществото трудно вижда такъв.

На МВР му беше необходима почти година, за да издири прокурорския син Васил Михайлов – случай, превърнал се в символ на институционална безпомощност. В същото време наркотиците могат да бъдат поръчани с едно съобщение в Telegram. Корупцията продължава да бъде основна тема във всяка предизборна кампания, но реално осъдени и високопоставени задържани почти липсват. Обществото слуша от години за „предстояща реформа“ в МВР. Днес в Пловдив министър Иван Демерджиев отново обяви, че такава ще има, но ще изисква време. Същото обещаваха и предшествениците му. И техните предшественици.

Тук е големият проблем – държавата отказва да постави под въпрос ефективността на най-скъпите си системи, но с лекота орязва най-слабите.

Има и още един парадокс. В културата държавата инвестира малко, но получава непропорционално голям международен престиж. Български театри печелят награди, музиканти и артисти печелят публика и признание, културните събития носят туристи и имидж. Въпреки мизерното финансиране системата оцелява благодарение на ентусиазъм, а не благодарение на държавна политика.

При силовия сектор често наблюдаваме обратното – огромен финансов ресурс и хронично недоверие.

Това не означава, че армията и полицията не трябва да бъдат финансирани. Напротив – в несигурен свят сигурността е ключова функция на държавата. Но когато едни системи са изключени априори от всяка бюджетна дисциплина, а други са орязвани механично „на калпак“, това вече не е финансова политика. Това е политическо послание.

А посланието звучи така: държавата вярва повече в репресивния си апарат, отколкото в собствената си култура.

За съжаление вместо истински реформи отново виждаме счетоводен подход. Няма анализ кои културни институции са ефективни и кои не. Няма оценка къде администрацията е раздутa. Няма реална ревизия на  щатове в МВР, не е започнат разговора за хилядите пенсионери който продължават да са част от системата и да получават паралелно и пенсия и заплата.  Няма разговор за резултати срещу разходи. Има единствено механично рязане там, където съпротивата е най-слаба.

А културата винаги е най-лесната жертва. Защото библиотекарите не блокират кръстовища. Актьорите не разполагат с синдикалната сила на силовите ведомства. Музеите не могат да свалят правителства.

Но всяко общество плаща висока цена, когато започне да приема културата като излишен лукс. Защото културата не е просто сцена, книга или концерт. Тя е памет, идентичност, образование и усещане за общност. И ако държавата продължава да инвестира повече в охрана на обществото, отколкото в неговия дух, рано или късно ще се окаже, че пази нещо все по-празно отвътре.

Впрочем освен министър на културата, България разполага и вицепремиер, който отговаря за "човешкото развитие". "Това са много вдъхновяващи полета за действие, особено културата и образованието, тъй като работят за утрешния ден. Ресорът е това, което в по-напредничави страни се нарича с понятието човешко развитие. Тоест всички тези параметри, които определят благосъстоянието и еволюцията на хората в едно общество", коментира Иво Христов  в едно от първите си интервюта след назначението. 

Въпросът е прост, но неудобен: Пееш или лъжеш?