След Съединението на Княжество България и Източна Румелия през септември 1885 г. България се оказва в центъра на тежка международна и вътрешнополитическа криза. Сърбия, подкрепяна от Австро-Унгария, обявява война на България, но българската армия извоюва победа при Сливница и Пирот. Успехът на бойното поле обаче не носи спокойствие. Русия се противопоставя все по-остро на политиката на княз Александър Батенберг, а руските офицери са изтеглени от българската армия.

На 9 август 1886 г. Батенберг е свален с преврат. Последвалият контрапреврат, воден политически от Стефан Стамболов и военно от Сава Муткуров, успява да го върне на престола. Само няколко седмици по-късно обаче князът окончателно абдикира под силния руски натиск. На 26 август България остава без държавен глава.

Управлението преминава в ръцете на регентство. Първоначално в него влизат Стамболов, Муткуров и Петко Каравелов. След оставката на Каравелов на 1 ноември той е заменен от Георги Живков. Така в края на 1886 г. страната е ръководена от Стамболов, Муткуров и Живков.

Докато София се опитва да запази политическата си самостоятелност, Петербург засилва натиска. В България пристига генерал Николай Каулбарс, който започва открито да се намесва във вътрешните дела на страната и да оказва натиск върху регентството.

На този фон се оформят групи от политически емигранти в Цариград, Букурещ и Одеса. Сред тях са дейци от бивша Източна Румелия като Михаил Маджаров, Стефан С. Бобчев, д-р Георги Хаканов, Данаил Юруков и Иван Вазов. В по-широкия кръг на противниците на установилото се управление е и Драган Цанков, който след кризата напуска България и продължава политическата си дейност от чужбина.

Именно от тази среда произлиза един от най-противоречивите документи на кризата. На 4 декември 1886 г. румелийските политически емигранти съставят мемоар, известен като махзар, който впоследствие е представен пред Високата порта и дипломатическите представители.

Според архивните проучвания на проф. Милко Палангурски съществуват два махзара — единият до Османската империя, а другият до Русия. В този, адресиран до Високата порта, се срещат подписите на представители на румелийската политическа емиграция, сред които Михаил Маджаров, Иван Стефанов Гешов, д-р Георги Хаканов, Иван Вазов, Константин Величков и Данаил Юруков, както и на Д. Попов и В. Генков. В сведенията за него се споменават още д-р Янкулов, Д. Стамболов и Ст. Консулов.

Сред подписалите се особено внимание привличат Иван Вазов и Константин Стоилов. Името на Вазов фигурира върху оригинала, адресиран до Османската империя. Съдържанието разкрива и различните представи за изход от създалото се положение. Докато единият махзар разчита на Високата порта като сюзеренна държава, другият се обръща към Русия с далеч по-крайно искане — призив за руска окупация на България.

Тъкмо това обръщане към чужди държави в момент на тежка вътрешнополитическа борба поставя и най-тежкия въпрос за отговорността на неговите автори и подписали се под него. Призивът за чужда намеса, а още повече искането за руска окупация на България, може да бъде определено като акт на национално предателство — действие, при което политическата борба е поставена над държавния суверенитет.

В обръщението до Османската империя управлението в София е определено като „диктатура“, а авторите призовават Високата порта и Великите сили, подписали Берлинския договор, да се намесят в събитията. Като начин за установяване на действителното положение в страната те предлагат да бъде изпратена „безпристрастна комисия“, която да изслуша оплакванията на населението и да прецени на място какво се случва. По този начин вътрешнополитическата борба постепенно излиза извън границите на държавата и започва да се търси подкрепа отвън.

Точно тук се крие един от най-горчивите парадокси на следсъединенска България. Държавата току-що е доказала, че може сама да постигне националното си обединение, а само месеци по-късно вътрешните политически борби започват да застрашават способността ѝ сама да определя бъдещето си.

Махзарите от 1886 г. остават като документален отпечатък от този преломен момент — време, в което борбата за власт излиза извън границите на младата българска държава и отваря път за чужда намеса. Именно това ги прави толкова важни: те показват колко лесно една вътрешна политическа борба може да се превърне в заплаха за държавната независимост, когато изходът от кризата бъде потърсен извън страната. Тогава чуждата намеса вече не е само опасност, а реална възможност.

Автор: Рамис Мюмюн

sophium.bg