Годината е 1919, датата 27 ноември. България току-що е подписала унизителния Ньойски мирен договор. Това остава в историята ни като „Втората национална катастрофа“. В църквата „Света Неделя“ е отслужена панихида за загиналите в Първата световна война български войници. След службата шествие от 2000 души се насочва към улица „Раковски“ в София.

Тогава в България има само един човек, който е способен да намери правилните думи, с които да не позволи изгасването на огъня в сърцата на българите - Иван Вазов.

Днес той лежи недалеч от дома си, между църквата „Света София“ и катедралата „Александър Невски“. До него е разположен и паметникът на Незнайния войн.

Паметникът на Патриарха на българската литература е канара, докарана от витошките морени. Покрай нея вече почти сто години минава историята на България, животът на българите. Такъв, какъвто го е описал Вазов.

Дали е случайност или не, но морената е обърната с гръб към мястото, където властта провежда своите официални церемонии. Исполинът е съпричастен с жертвата на Незнайния войн, но е обърнал гръб на тези, които го изпращат на война. Вазов сам избира мястото, на което да бъде погребан. И продължава да е тук, продължава да гледа.

На 27 ноември 1919 година, Вазов не е дома си, а в „Юнион Клуб“, намиращ се отсреща. Когато „Раковски“ почернява от хора с разбити сърца, мечти, идеали, Вазов се изправя над множеството и казва следното:

„Благодаря ви, добри българи, за овацията, която ми правите… С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата, без да се отчайваме, без да изпадаме в униние… Да бъдем всички убедени, че ще превъзмогнем нещастието си и ще създадем наскоро една нова, единна и мощно духовна България! Не се отчайвайте! Жив е българският бог!“