„Първата ми среща с писането бе в родината на детството. Бях 5-годишен, когато написах стихотворение за един страшен сън. Баба ми казваше, че щом е страшен, не трябва да се разказва, защото ще се случи. След като го написах, никога повече не сънувах този кошмар, че семейството ми е на дъното на кладенец. Първо бе страхът, че няма да излязат оттам, но по-големият бе, че ще остана сам. Писането е някакъв такъв опит да се справиш със страха”, разказа Георги Господинов по време на срещата си с пловдивчани в Епископската базилика. Носителят на международен „Букър” гостува под тепетата на Литературния фестивал „Пловдив чете”. Стотици почитатели очакваха писателя и бяха нетърпеливи да получат автографи час преди събитието. Едва 180 от тях успяха да влязат в Базиликата и да чуят историите на Господинов, разказани след интересните въпроси, които неговият колега – поетът Иван Ланджев, задаваше.

Авторът на „Времеубежище” призова младите хора никога да не емигрират от собствената си Родина на детството и след това разказа как и кога романът е тръгнал към своите читатели.

„Бях в Германия. Всичко бе затворено заради пандемията. Обади ми се Манол Пейков и сподели притесненията на екипа. Аз помислих и казах – да издаваме. А Манол ми отговори, че тази новина ще зарадва печатарите, които стоят и нищо не правят. Романът се поръчваше само онлайн. Първата поръчка бе от село Житница, после от Писменово, после Франкфурт, Париж, Ямбол… И до днес хората ми споделят, че са чели книгата в своето времеубежище”, каза Господинов.

Той подчерта, че темата за миналото винаги го е вълнувала и присъства във всички негови романи, за миналото и нещата, които не са ни се случили. И къде отиват тези неща, които не са ни се случили, а продължават ли да ни дефинират?„Преди време написах разказ за 1968 г., който предизвика един „разговор по нашенски”, защото никой не иска да живее живот в неслучили се времена”, каза Господинов, а по-късно в разговора с Иван Ланджев призна, че достатъчно е „бит” в полето на литературата.

„До „Времеубежище” не бях готов да разкажа за носталгиите на света, те се изчисляват най-трудно. Българските ги знам, но например испанците?”, призна писателят. После разговорът съвсем естествено стигна до без съмнение на голямото признание за българската литература в международен мащаб – наградата „Букър”.

„Най-радостният момент за мен бе, когато книгата попадна в краткия списък за наградата – от 168 романа бяха избрани 6. Когато отидохме на церемонията, нищо не знаехме до последната минута. Настаниха всеки писател и неговия преводач на отделна маса. На нашата маса имаше и журналист от New York Times.  На церемонията присъстваше и целият британски и френски литературен елит. Започна представяне на всички книги, актьори четяха откъси. След това излезе френската писателка Лейла Слимани. В началото тя насочи вниманието на публиката към всеки отделен роман с коментар, но за „Времеубежище” не каза нищо. На финала обаче започна да говори и за победителя и някак усетихме, че има надежда. Каза името на „Времеубежище” и Анджела  започна да ме прегръща и да вика. Аз само успях да ѝ кажа да не се радва толкова, защото може да има грешка. Знаем как объркаха плика на Оскарите. Аз съм ироничен човек и винаги съм гледал с подозрение сълзите в очите на спортистите, които слушат националните химни след спечелени победи. Но си признавам – вълнението беше голямо. Още повече и заради факта, че след края на церемонията дама – литературен критик, се приближи и каза: „Благодаря ви, че защитихте честта на Европа”, каза Господинов. Той разкри, че двамата с Анджела Родел са имали билети за полет към България както за 24 май (на следващия ден след церемонията), така и за 28 май. За радост на сънародниците му се наложи първите да изгорят.

Реакциите след наградата Георги Господинов коментира в типичния си стил: „Оказа се, че има живот и след „Букър”. Изненадах се от хубавите реакции. Още преди да замина за церемонията бях в Солун. Тогава колеги от съседните държави ме подкрепяха и пожелаваха успех в името на балканската литература”.

Господинов не скри, че най-много се ядосва, когато очакванията на читателите извън България са, че ще разказва истории за кланета, потури и народна музика. Сякаш българските писатели не могат да пишат за универсални теми.

„За мен българската история се изчерпва с личната история. Комунизмът не успя, защото не знаеше какво да прави с човека след работа. Носталгията към миналото е опасно нещо. А най-тъжното е, че на нас ни продаваха светло бъдеще, а сега се опитват да ни продават светло минало. В същото време хората живеят с очакването на едно тревожно бъдеще”, каза Георги Господинов.

Той не скри, че е преживял емоционален момент, когато на Панаира на книгата в София километрична опашка е изтърпяла часове чакане и дъжд, за да получи автограф от него.

„Хората не протестираха. Валя, но те си споделяха чадъри и след това си разменяха координати. Роптаеха само да се дава по една книга на човек, за да стигнат за всички.  На призива да се оттеглят, че книгите няма да стигнат за всички, възрастни хора ми споделиха: „Не си тръгваме, защото имаме необходимост да се докоснем до нещо светло”, каза още писателят.

На финала Господинов разкри нещо, което широката публика не знае – че е автор на либрето за опера. Тя е поставена в Полша и разказва за първия полет до Марс. А голямата драма е да се намерят мъж и жена, които ще издържат заедно. Защото ако в кухнята чиниите се разбиват на земята, то в космоса летят свободно.

Още в началото на срещата издателят Божана Апостолова сподели емоционално за 23-годишното партньорство на „Жанет 45” и Георги Господинов.

„Като видя един талантлив български автор и пълна зала, сърцето ми ускорява ритъма си. Поклонете се на Жоро, пратете му целувки, защото той е причината да се заговори и чуе името българско. Той го заслужава, два пъти повече го заслужавате вие. Защото ако не бяхте вие – читателите, щяхме да се гледаме двамата с него, както беше при първата ни среща”, каза тя.

В момента Георги Господинов раздава автографи на Шатрата на издателство "Жанет 45" на Алеята на книгата до Централна поща. Десетки пловдивчани се наредиха на опашка, за да се срещнат с него и да им подпише книгите.