Дебютната книга на 16-годишния пловдивски автор Петър Плачков се казва „Принцът и пепелта“. Романът излиза през септември 2026 година от издателство "Нитон". Книгата е мащабен приключенски и фентъзи роман с историческа атмосфера и обем от около 500 страници.

Петър Плачков е на 16 години и учи в 10. клас в Хуманитарната гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив. Той започва да пише романа на 14-годишна възраст и работи по него в продължение на две години. Член е на Съвета на децата към ДАЗД, на Консултативния съвет на децата към Европейския парламент и на младежки консултативен съвет към Microsoft.

- Петьо, поздравления за дебюта ви на литературна сцена. Започвате да пишете романа едва на 14 години. Кой беше конкретният момент или искрата, която ви накара да седнете пред белия лист и да създадете този свят?

- Благодаря! Мисля, че искрата се е появила много преди да започна да пиша - в историите за българските герои, които са ме впечатлявали. От Априлското въстание и Освобождението до Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война - зад тези събития стоят човешки съдби, които трудно могат да те оставят равнодушен. Особено ме вълнува как човек намира смелост да защити нещо, което му е по-скъпо от собствения живот.

Една вечер започнах да пиша за герой, който съществуваше само във въображението ми, но носеше частица от тази смелост. Постепенно около него се роди цял свят. Исках да разкажа за хората зад героичните постъпки - за техните страхове, съмнения и избори. Защото най-силно ме вдъхновява мисълта, че смелостта е възможна и когато те е страх. Именно тогава изборът ти има най-голяма тежест.

- Да напишеш книга от 500 страници за две години изисква сериозна отдаденост. Как изглеждаше вашият график за писане и имаше ли моменти на творчески блокаж, в които искахте да се откажете?

- Пишех главно в свободното време преди и след училище. Миналата учебна година бяхме втора смяна и това ми позволи да имам сравнително постоянен ритъм - почти всеки ден от 10 ч. до 12 ч. сутринта и вечер след училище. Почивните дни мога да чета от сутрин до вечер книги и да изследвам исторически събития и биографии на известни личности.

В началото имаше период, когато задачата ми изглеждаше непосилна. Не съм искал да се отказвам, но усещах колко голямо е разстоянието между това да си представиш една история и да успееш да я напишеш. Тогава помага да мислиш за следващата страница. Вдъхновението е хубаво нещо, но ако разчитах само на него, вероятно още щях да съм някъде в първите глави.

- Споделяте, че сюжетът е вдъхновен от българската история и традиционните ценности. Как успяхте да преплетете реални исторически мотиви с елементите на фентъзи жанра?

- Бих направил едно уточнение - всъщност не определям книгата като фентъзи. Действието се развива в измислена империя, но отвъд това събитията, отношенията и конфликтите са замислени като исторически правдоподобни. Интересът ми към историята естествено намира място в писането. Тя предлага много повече от дати и битки - зад тях стоят хора, амбиции, вярност, страх и решения с тежки последици. Измислената империя ми даде свобода да изградя собствен сюжет, като запазя тази човешка достоверност. Искаше ми се читателят да повярва, че подобни хора и събития биха могли да съществуват.

- Как реагираха издателите, когато разбраха, че зад този мащабен ръкопис стои десетокласник? Сблъскахте ли се с предразсъдъци заради възрастта си?

- За щастие получих подкрепа и не срещнах предразсъдъци заради възрастта си. Издателите повярваха в мен и в историята ми и ми помогнаха тя да стигне до читателите. За един млад автор такава подкрепа означава много и когато си отделил време да мечтаеш и пишеш, означава много някой да подходи към нея с внимание. Това ми даде увереност, че няма смисъл предварително да се ограничаваш с мисълта: „Кой ще обърне внимание на един ученик?“. Разбира се, младостта сама по себе си не прави един ръкопис добър - работата по него остава твоя отговорност. Но и възрастта не бива да те спира да опиташ.

- Какво символизира „пепелта“ във вашата история и какъв е пътят на вашите герои от падението към надеждата?

- Пепелта символизира унищожението на всичко, за което героите са се борили - и то непосредствено след победата. Те достигат до нещо, за което са платили висока цена, а после виждат как то изгаря. За мен това е един от най-тежките моменти, пред които може да бъде изправен човек: да си положил огромни усилия и изведнъж да се запиташ какъв е бил смисълът им. Оттук идва и въпросът за надеждата - как продължаваш, когато предишната ти цел вече я няма? Не искам да издавам пътя на героите, но точно този въпрос стои зад заглавието.

- Кой персонаж от „Принцът и пепелта“ ви беше най-труден за писане и кой е най-близък до вас самия?

- Това е Раймонд - персонажът, когото бих откроил в този разговор. Когато пишеш, трябва да погледнеш на събитията през очите на героя си, дори когато самият ти би постъпил различно. Именно това прави работата интересна, но понякога и трудна.

Близостта с един персонаж също е особена - не е задължително той да бъде твое отражение. Можеш да го разбираш, да се вълнуваш от съдбата му и едновременно с това да спориш с решенията му. Авторът невинаги е в добри отношения със собствените си герои.

- Решил сте част от приходите от книгата да отидат за благотворителност. Избрал ли сте конкретна кауза и какво искате да покажете на връстниците си с този жест?

- Да, имам идея средствата, които успея да отделя от продажбата на книгата, да подаря на деца, които в момента живеят извън семействата си. Иска ми се да допринеса за тяхното лято - да могат да отидат на лагер и да си купят неща, които ще им бъдат полезни там. Хубаво би било всеки да има възможност сам да избере нещо за себе си.

Предпочитам думата „подарък“. За мен в нея има лично отношение - помислил си за някого и искаш да го зарадваш. А мисълта, че историята, която започнах да пиша една вечер, може да допринесе за нечии истински летни приключения, много ме радва.

На връстниците си бих казал, че можем да бъдем полезни с това, което умеем и обичаме да правим. Аз написах книга. Някой друг може да има съвсем различна идея. Струва си да опитаме - понякога от нашето любимо занимание може да излезе нещо хубаво и за друг човек.

- Кои са авторите или книгите, които ви докоснаха най-силно и са в основата на решението ви да пишеше?

- Бих посочил „Смърт във Венеция“ на Томас Ман, „Илинден“ на Димитър Талев и „Югославската идея“ на Велизар Енчев. Това са доста различни книги, но интересите ми се движат между литературата, историята и обществените въпроси. Трудно се ограничавам до един рафт в библиотеката. Четенето ти дава възможност да срещнеш различни гледни точки и да се замислиш за неща, които иначе може да подминеш. А когато сам започнеш да пишеш, разбираш и колко труд стои зад една страница, която си прочел за минута. Това определено те прави по-внимателен читател.

- Вие сте част част от Съвета на децата към ДАЗД и Консултативния съвет към Европейския парламент. Как едно момче от Пловдив стига до тези позиции и за какви каузи се борите там?

- В Съвета на децата към ДАЗД за мен е важно, че можем да говорим за нещата, които ни засягат, през собствения си опит. Срещите с връстници от различни места ми помагат да разбера колко различно може да бъде ежедневието ни и колко е необходимо да се изслушваме. Чувствам се полезен, когато мога да предложа идея, но понякога си тръгвам с по-важното - осъзнал съм нещо, за което дотогава не съм се замислял.

Участието ми в Консултативния съвет към Европейския парламент разширява отговорността ми. Вълнуващо е да разговаряш с млади хора от други държави и да откриваш както общите ви тревоги, така и различните ви гледни точки. В такива срещи чувствам и отговорност: да се подготвя, да изразя ясно позицията си и да бъда отворен към чуждите аргументи. Едно от предложенията ми в Съвета е психичното здраве на децата да бъде сред водещите теми в работата на Съвета на Европа, с акцент върху достъпната психологическа подкрепа и ранното разпознаване на трудностите. За мен е важно всяко дете да има с кого да сподели тревогите си и да може да потърси помощ, без да се страхува, че ще бъде осъдено или неразбрано.

В Консултативния съвет към Майкрософт ме привлича възможността да споделям младежка гледна точка за технологиите, които са част от ежедневието ни. За мен е важно младите хора да участват в разговорите за тяхното развитие - ние ги използваме, виждаме възможностите им и срещаме трудностите им.

И в трите съвета най-ценно ми е усещането, че има смисъл да участваш. Разбира се, самото място на една среща не те прави автоматично полезен, а трябва да имаш какво да кажеш. Увереността помага да вземеш думата, а любопитството - да си тръгнеш малко по-разумен.

- Как съчетават училището в Хуманитарната гимназия, международните ангажименти, писането и свободното време с приятели?

- Първата ми реакция е да кажа: „Лесно“. Предполагам, че така развалям очакването за някаква изключителна тайна за управление на времето. Всъщност ритъмът много помага. Когато писането има своето място в деня, не се налага непрекъснато да търсиш кога да го вместиш. Училището, книгите и интересът ми към историята също не са напълно отделни светове - често се допълват. Разбира се, има и ангажименти, за които трябва да се подготвям специално. Но остава време и за приятели. Нямам добре познатите социални мрежи и това не ми липсва.

- Впечатлихте журито на конкурс на авторитетен западен университет, разкажете подробности.

- Да, месец септември след като проверявах в един американски университет какви програми има и условията за кандидатстване, попаднах на отворен конкурс за есе на историческа и политическа тема. Направих анализ, свързан с американската история и политика - от изборите през 1968 г., през Виетнамската война, изборите през 1972 г. и „Уотъргейт“, до стагнацията на седемдесетте години. Разгледах и съдебно решение, свързано с Никсън. За мен интересното беше да проследя връзките между тези събития. Когато ги разглеждаш заедно, започваш да виждаш как политическите решения, общественото доверие и икономическите трудности си влияят. Подобна разработка изисква да четеш внимателно и да подредиш собствените си аргументи. Това е предизвикателство, което ми допада - да се опиташ да обясниш защо нещо се е случило и какво е последвало от него.

След един месец получих отговор, че журито е впечатлено от моето есе и е отличено в първите 30 класирани разработки от над 2000 подадени. Но това за мен не е нещо, което ме прави специален, а по-скоро ми доставя удоволствие да анализирам събития.

- Каква е следващата стъпка - нова книга, продължение на първата или…?

- Още не съм сигурен и предпочитам да бъда честен, вместо да обявявам големи планове. След първата книга вече имам доста по-ясна представа колко работа стои зад един роман. Това е добър начин човек да се научи да обещава по-внимателно. Иска ми се следващата история да дойде с усещането, че наистина имам какво да разкажа. Дали ще бъде продължение, или нещо различно - предстои да разбера. Първата книга започна съвсем непретенциозно, като съчинение. Любопитен съм накъде ще ме отведе следващата идея. Сега приоритет е училището и другите ангажименти, в които с удоволствие участвам.