Темата за родителското отчуждение става все по-болезнена и актуална в съвременното общество. Броят на разводите и споровете за родителски права нараства лавинообразно. Книгата „Психология на родителското отчуждение“ на д-р Лазар Атмаджов предлага задълбочен поглед върху този сложен феномен, често оставащ извън обсега на законовите и медицински класификатори.

Авторът черпи опит от своята 10-годишна практика в социалните услуги, по време на която се е сблъсквал с „непробиваеми“ казуси и дълбоко травмиращи семейни отношения. В книгата д-р Атмаджов съчетава научно аргументирани данни със съвсем реални примери от българската действителност, за да отправи един по-различен апел към мъдрост към родителите. Авторът разглежда подмолните механизми на манипулация, психологическия натиск върху децата и честото безсилие на социалната и образователната система пред лицето на една „тиха война“.

Репортер на TrafficNews разговаря с д-р Атмаджов за това защо родителското отчуждение се превръща в епидемия, как социалните мрежи изкривяват образа на „идеалния родител“ и каква е емоционалната цена, която децата плащат за конфликтите на своите майки и бащи.

 

– Д-р Атмаджов, защо е важно да се говори за родителското отчуждение точно сега?

– Защото никъде по света все още не е дефинирано точно какво представлява този синдром. Правени са опити да бъде вкаран в международните класификатори на психичните разстройства (като МКБ и DSM), но към момента той остава чисто социално и психологическо явление. Важно е да се говори за него, защото последствията за всички замесени, включително разширеното семейство, са изключително негативни и вече научно установени.

– Как решихте да подходите към написването на книга по тази тема?

– Решението дойде след 10-годишната ми практика в социалните услуги. Работех с казуси, които бяха „непробиваеми“ – хора с фиксирана нагласа, които не променят поведението си, независимо от консултациите и насърченията. Тук говорим по-скоро за деструктивна нагласа, отколкото за психично разстройство.

– Как накратко бихте разказали съдържанието на книгата?

– Тя обобщава механизмите, използвани в България и по света – от гледна точка на законодателството, социалната система и психологията. Целта ми е да предложа както научно аргументирани данни, така и апел към мъдрост. Дори родителите да не се понасят, те трябва да разберат, че детето не изпитва същите чувства.

– Коя част беше най-трудна за писане и доколко примерите в нея са реални?

– Примерите са изцяло реални, взети от моята практика, и често са случаи, по които е работено години без резултат. Най-трудно ми беше да дам предпазливи препоръки за „по-смирено водене на битка“, така че процесът да бъде максимално щадящ за всички.

– Кои механизми на отчуждението са най-неразбрани?

– Те винаги са комплексни, но най-силен е манипулацията и вкарването на думи в главата на детето. Родителят често заема жертвена позиция: „Ние двамата сме сами, другият ни изостави“. Това създава фалшив механизъм на лоялност и подкопава доверието към другия родител, като го представя в изключително негативна светлина.

– Можем ли да говорим за отчуждение само при разведени родители или се наблюдава и в цели семейства?

– Наблюдава се и в пълни семейства, като там сценарият често е дори по-видим. Когато родителите са заедно, единият има постоянен стимул да дисквалифицира другия в очите на детето.

– Как това може да бъде засечено от трети страни, когато семейството е цяло?

– Цялата динамика поражда огромно напрежение и стрес, които участниците често споделят с приятели и роднини. Ако роднинският кръг се състои от зрели хора с етични устои, те биха могли да стабилизират отношенията, но е факт, че външните хора могат както да помогнат, така и да навредят.

– Добре, но къде е границата, каква е разликата между родителското отчуждение, лоялността към единия родител и токсичните отношения?

– Отчуждението е мотивирано желание на единия родител да очерни или омаловажи другия – например да каже: „Тя се сеща за теб само по Коледа“. Лоялността пък е психологическа принуда върху детето. Тъй като то е зависимо от грижата на възрастния, то се страхува, че ако избере „губещата страна“, може да остане съвсем само.

– Можем ли да свържем случаите на агресия сред младите хора, която наблюдаваме в последно време, с този синдром на отчуждение?

– Категорично да. Децата подтискат чувствата си, което води до хроничен стрес и тревожност. Тъй като младите хора трудно говорят за емоциите си, те ги показват чрез тялото си или чрез агресия и невъзможност да удържат фрустрацията си. Дори родителят да присъства физически, ако не оказва влияние върху развитието, това може да доведе до избухливост при детето.

– Увеличават ли се случаите на родителско отчуждение според Вашите наблюдения?

– Случаите се увеличават лавинообразно. В Районен съд Пловдив всяко второ дело е бракоразводно или за родителски права, а там, където тези две дела текат паралелно, хипотезата за отчуждение винаги е активна.

– Какво може да направи родител, който заподозре, че детето му е въвлечено в такъв процес?

– Трябва да търси ненападателна комуникация с другия родител, фокусирана изцяло върху благополучието на детето. Често „очерненият“ родител е бащата, поради нагласите в съдебната система, но е важно да се разбере: това, че двама души не функционират като партньори, не означава, че не могат да функционират като родители.

– Каква е ролята на учителите и психолозите?

– Те могат да споделят впечатления, но често родителите влизат в защитен механизъм на отричане. Тогава специалистите започват да се възприемат като врагове. На ниво психолог или учител няма инструментариум за принуда; такъв има само съдът чрез задължителни мерки.

– Имате ли притеснение, че книгата може да се превърне в своеобразен „обвинителен акт“ за някои родители?

– Със сигурност ще има хора, които ще се припознаят и ще реагират остро. Но книгата е създадена да въздейства – независимо дали положително или отрицателно – и да провокира размисъл.

– Има ли универсални методи за справяне с проблема или всеки случай е строго индивидуален?

– Не, всичко е индивидуално. Много хора лъжат или се държат „социално желателно“ пред специалистите, за да изглеждат добре в съда. Често се търси психолог не за помощ, а като „съучастник“, който да издаде становище, че „аз съм добрият, а другият е лошият“.

– Как влияят социалните мрежи върху този процес?

– Те създават изкривена представа. Имал съм случай на баща, който не общува с детето си, но залива мрежите със снимки от ваканции, за да демонстрира „най-висша форма на бащинство“ пред обществото.

– Как се проявява отчуждението при децата в различните възрасти?

– До 5 години: нарушения в съня, апатия, отказ от храна и игра, соматизация (вдигане на температура или болки в корема без физическа причина). – В училищна възраст: липса на мотивация за учене и социални контакти. – Тийнейджъри: агресия и открито обвинително поведение към родителите.

– Какви са дългосрочните последици, ако не се вземат мерки навреме?

– Могат да се отключат неврози, хранителни разстройства или безразборно сексуално поведение. В дългосрочен план страда самочувствието, а при формиране на собствено семейство има голям риск детето да повтори същия деструктивен модел.

– Има ли истина, която е прекалено болезнена и не сте я описали в книгата?

– Да, имаше казус с дете, което разви суицидни мисли след близо 20 години съдебни дела и обвинения между родителите. Това е дълбочината на трагедията, която остава скрита зад документите.

– Коя е най-голямата грешка, която прави един родител?

– Най-голямата грешка е да се остане заедно „в името на детето“. Понякога една добре обмислена раздяла е по-лековита от токсичната среда. Днешните връзки често се базират на моментно влюбване, а когато се разпаднат, детето става жертва на липсата на морал и етични граници.

– Какво мислите за споделеното родителство – моделът „седмица за седмица“?

– Този модел крие рискове, защото детето не може да изгради здрави емоционални корени и принадлежност към средата. По-адекватният вариант е родителите да толерират връзката на детето с другия, без да го карат да избира.

– Кое е най-важното нещо, което искате читателят да запомни, когато затвори последната страница от книгата?

– Че на всеки може да се случи. Добрият родител е този, който е честен пред себе си и е способен на себерефлексия и промяна.

Родителското отчуждение е като да се опитваш да накараш едно дърво да расте, като постоянно отрязваш единия му корен – в началото то може да изглежда стабилно, но с времето всяка буря ще го поваля по-лесно, защото му липсва опората, която го прави цяло.