В последните няколко години станахме свидетели на стремглаво нарасналия интерес към японското уиски, превърнал го в тотален феномен в уиски индустрията. Вглеждайки се в детайлите обаче, се оказва, че то може изобщо да не е японско… или дори да не е уиски.
Знаем за сериозния спад, довел до затварянето на много от дестилериите в Япония в средата на 80-те години, поради недостиг на запаси от зрял малц. Никой тогава не би предположил или предвидил драматичния понастоящем възход на категорията. И макар това да е добра новина, както за японските брандове, така и за ценителите им, то води и до множество спекулации, самозвани активности и имитационни практики, съвсем несъответстващи на японската уиски традиция.
И докато големите производители, привидно се справят с кризата и обясняват защо изтеглят цели серии от най- продаваните си продукти, то неизвестни и съвсем нови дестилерии и бутилатори си проправят път на пазара. Да си зададем въпроса: как е възможно това, ако действително запасите са ограничени, местната индустрия не обменя дестилати, а новоизлюпените дестилерии все още не разполагат с годен за ползване зрял запас? Отговорът се крие в „хлабавите“ директиви и регулации за уискито, което може да се категоризира като японско и дори липсата на такива.
Япония няма никакви географски указания и законови изисквания за това, какво трябва да представлява една високо алкохолна напитка, за да се нарича японско уиски, както е прието в Шотландия (за скоч) и САЩ (за бърбън). В резултат на това, дестилериите могат да внасят уиски от други страни, да го добавят към своите блендове- практически да направят почти всичко, което желаят и съвсем законно да го нарекат „японско уиски“.
Следвайки хронологичния ред за създаване на първата японска дестилерия, можем да сме сигурни, че технологията на японското уиски наподобява шотландското, тъй като единият от създателите й изучавал занаята именно в Глазгоу. В резултат на това, японските уискита са обикновено двойно дестилирани, биха могли да използват торф и често- малцов ечемик, допълнени с фина японска елегантност, омекотени вкусове и докосване на съвършено изкуство. Съществуват и разлики, разбира се, основно в това, че японските производители не разменят дестилат, което следва да ги прави самоиздържащи се. Тези традиции, обаче са застрашени да се превърнат в красива утопия, поради липсата на ясна дефиниция, обособяваща категорията именно като такава.
И макар появата на нови марки с не така устойчиви корени в уиски производството да не е проблем в Япония, то за останалия свят- те потенциално вредят на имиджа на японското уиски. На практика, никой от производителите на НЕяпонско уиски прави нещо незаконно. Да, със сигурност действията им са недобросъвестни и извличащи полза от създалата се ситуация, но не нарушават никакви регламенти и това ще остане така до момента, в който не се въведат ясни правила, наложителни за индустрията. За да е още по- лесна заблудата на крайния купувач, често формата на бутилката, изчистеният стил на етикета, традиционният цялостен изглед на продукта, бива копиран до съвършенство, така че на пръв поглед, уиски, произведено от новопоявила се дестилерия би било трудно различимо от произведеното от утвърдена такава, особено за чуждестранния потребител. По този въпрос, всички наложили се производители се съгласяват, че потребителите са объркани и измамени.
Въпреки че настоящата ситуация е потенциално вредна, то тя не може да се промени, поради липсата на регулации и би могла да доведе до непоправими щети върху бляскавия имидж на японското уиски. Има наложителна необходимост от всеобхватно определение и нова регулаторна рамка, която да обособява японското уиски като напитка, изцяло произведена и отлежавала в Япония, по приетите правила и традиции за производство.
А докато не бъде намерено решение, съветът ми към Вас е: четете етикета много внимателно.
*Уискипедия е рубрика в TrafficNews.bg, която е предназначена за всички, които не се задоволяват само да се наслаждават на прочутата кехлибарена течност, но искат да знаят всичко за нея. Гид в необятния свят на уискитата ще бъде един от най- екстравагантните пловдивчани, който иска да споделя своето увлечение с много хора. Гаро Узунян може да ви говори с часове за уискито, но в рубриката си той е доста по-сдържан. Авторът на Уискипедия е собственик на уиски бар „СандъкЪ“, в който той има колекция от редки видове уиски.