Атанас Хранов открива самостоятелна изложба живопис  на 12 май от 18.30 в столичната галерия „Ракурси“. 

„Само в света, който създава, но и който обитава художника Атанас Хранов, е възможно да чуем как старинен арабски музикален инструмент и самотно каменно островче в средата на Егея плетат заедно музиката на небесните сфери. Само в света на този художник формата на инструмента повтаря формата на острова, тъй както и звука на вятъра, който удря самотната скала в морето, повтаря дълбокия, скръбен звук на уда. Само във вълшебния свят на Атанас Хранов небето и земята, водата и камъка, светлината и мрака, ударът и раната, кръвта и сока на дърветата си разменят местата по магичен начин. Защото художника има око за меката ирония на живота, онази ирония, която изтрива мъката в ъгълчето на устните ни, кара раните ни от битието да зарастват на мига, откъртва от гърлото ни благ и опрощаващ смях.

Смях като мелодия, родена от струни между облаците и хоризонта, дръпнати от вродения ни копнеж по божията хармония“, пише за изложбата писателят и драматург Александър Секулов.

За островите и нашите души, за пътя през изкуството и личните приятелства, които дават посока, разговаряме с художника. 

-  Г-н Хранов, как се събират в пространството на една изложба концерт, уд и остров? 

- Събират се, защото тези неща – концертът, удът и островът са неразривно свързани. Концертът и музикалният инструмент са ясни, а островът е следствието. 

През миналата година бяхме на летния Plovdiv Jazz Fest,  организирани Милослава Кацарова в Марково. И там единият от музикантите беше едно много симпатично младо момиче София от Гърция, която свиреше на уд. Това не ми е беше първата среща с този инструмент. Но някак си тогава стана магията. Някак си се завъртяха така нещата – лятна вечер, споделената емоция с приятелите, които бяхме там, цялостната обстановка беше магична. И този вълшебен звук на уда, който е много дълбок и много особен, мистичен. Всичко това по някакъв начин капсулова и времето, и мястото и ги превърна в нещо като остров. В този момент си помислих - не е ли това, което се случва с всички подобни изживявания? 

 В изложбата имам една картина, която се казва „Ресторант „Малкият двор“, която също е остров. Той в спомените ми е нещо отделно и различно. Има си някакво специално местенце в моето съзнание, още един мой остров, както вечерта в Марково. 

- Картините в новата ви изложба създават усещане за вкус, за аромат, за дом, за хармония… 

- Така е. Не знам на кого е сентенцията, че всеки рисува себе си. Това, което е вътре в тебе, това ще излезе на платното. Няма как да излезе нещо друго и всъщност аз виждам света по този начин. Не мога да излъжа, да го видя по друг начин. 

- В тези картини има едно усещане за търсене на близост. С тези ръце, които се протягат, които се докосват, които намират нещо. Какво изразявате през тях? 

- През ръцете протича цялата прекрасна енергия, когато човекът свири на уда и сякаш музиката извира от ръцете му. Те всички движения са магични. Представям си и една арфа, където е още по-ясно колко е красиво движението на ръцете. Това е всъщност проводникът между тялото и инструмента. В една от картините ми момичето свири на уда и има ореол. Кръглият отвор в средата на инструмента, има обков, който е своеобразен ореол. Това означава, че в този миг има нещо божествено в двете - и в човека, и в уда. Удът не е просто инструмент. Той вече става нещо съвсем различно. 

- Какво търсят, към какво се стремят вашите ръце? 

- Те може би вече са намерили, това, което търсят. Те са уверени, убедени, че са направили това, което е предопределено да направят. 

- Силуетите в картините ви са някак устремени, копнежни, ефирни… 

- Такива са. Тя самата музика на уда, звученето му е такова. Виж как и всичките, подредени един до друг, изглеждат като орнамент, защото позата е подобна – седнала жена, която свири с дясната ръка. Удът е в скута ѝ. 

- От картините в тази изложба, а и от това, което ни споделяте, сякаш преминавате през един по-хармоничен, по-фин, по-нежен период? 

- Да, в такъв период съм,  защото светът около мен е такъв. С малкия ми син в живота ми светът става по-ясен, по-подреден – като метроном. 

- Как успявате да го съхраните такъв с оглед на факта, че живеем в едни много агресивни и объркани времена? 

- Нямам някакъв ясно формулиран метод, който следвам на всяка цена. Но в този ред на мисли, преди години моят приятел Веселин Сариев, Бог да го прости, ми беше казал, че човек трябва да има хигиена на контактите. Както подържа собствената си хигиена, така трябва да има хигиена на контактите си. Това предопределя света около нас. И ако се го формулираш да е спокоен, чист и хармоничен, с хората, които те заобикалят, той става такъв. От друга страна, имам и привилегията да определям кои хора да отпускам до себе си, тъй като професията ми е такава - нямам контакт със случайни хора. Това е една от не многото екстри на работата ми. 

- Защо не много?

- Ами защото това е тежка професия. Ако някой си мисли, че всичко е цветя и рози, няма такова нещо. 

- Как преминавате през периодите на лутания? Вероятно има и такива. 

- Разбира се, че има. Преминавам през тях смирено.  Знам, че има периоди, в които си супер неуверен. Мислиш, че грешиш някъде. Светът не ти отвръща, не те поощрява да продължиш.  Тогава се смиряваш и се събираш в себе си и знаеш, че всичко е временно - както щастието, така и нещастието. Това е привилегията да си рисувал дълги години. 

- А има ли го ясното усещане за изплуване, за завръщане на пътя? 

- Естествено, да. Тези са най-красивите моменти. Значи, в рисуването, говоря лично за себе си, имам, да го наречем, прозорец, който се отваря обикновено след около един месец усилено рисуване и подготовка. Труден период, но като се отвори, тогава е прекрасно. Всичко се нарежда. Някак си четката сама посяга към правилните цветове. Взимаш само правилни решения. Всичко изведнъж тръгва неусетно. 

- За спортистите подготовка означава физическо натоварване. Каква е подготовката за художника? 

- Отново е свързана с натоварване, само че не е физическо, а е духовно, умствено. Трябва да се събереш в себе си. Да извадиш най-чистия звук от твоя личен уд, на който свириш. 

- Ако излезем извън полето на творчеството, в реалния живот вие свирите на китара. Затова ли изкуството ви постоянно и по естествен път се преплита с музиката? 

- Не бих обърнал толкова внимание на китарата, защото не е нещо, което ме е съпътствало през целия ми живот. Някога свирих, вече не го правя.  Но пък имам спомени с китарата. Наскоро получих един каталог, издаден в чест на „Art 36“.  Поместени са кадри от богатия снимков архив на галерията. Там има една снимка с галеристката Камелия и мъжа ѝ. Бяха в Пловдив и с мъжа ѝ свирихме на китара в старото ми ателие. Мил спомен! Тази галерия също е мой остров. И не само мой, а и на толкова много колеги. Само като погледнеш кадрите, се изумяваш колко много и какви артисти са намирали своя остров в тази малка галерия.  И тази обичана жена е събрала и съхранила толкова спомени и истории.

 

- Чувствате ли се избран, че имате възможността да споделяте толкова специални моменти с хора, които са готови да дават много? 

- Естествено, че се чувствам. Това е толкова хубаво и приятно чувство. Примерно, огромни хора като Танко и Мирослава Кацарови да са ти приятели, да ти се радват, да те допускат в своя личен остров, да споделяте емоции чрез изкуството. Това отношение е толкова специално. И всъщност то прави и формулира този остров. Не е просто музиката, а и приятелите. Така стават островите.

;