Паметникът на Съветската армия – Альоша тази седмица фокусира вниманието на пловдивчани и се превърна в основна тема на дискусии.  След 10 ноември въпросът за съдбата и мястото на паметника е поставян нееднократно, но  обикновено е бил коментиран на ниво политици или експерти. Сега обаче освен в медиите, спорът се премести в социалните мрежи, където само месеци след утихването на предизборните страсти, отново раздели пловдивчани.

Искрата бе запалена от общинските съветници от ДСБ  Владимир Славенски и Йоно Чепилски., които внесоха предложение статуята да бъде демонтирана и преместена. Съветниците от ИТН реагираха с предложение за референдум по темата. Оказа се обаче, че нито едно от двете предложения не е обосновано финансово или технологично.  И по тази причина предложенията бяха изпратени за остойностяване , а общинските съветници си отдъхнаха, че поне известно време няма да са между чука и наковалнята. Но тъй като темата така или иначе излезе на дневен ред, на 17 януари е свикан протест под мотото „Да опазим Альоша!” .

Темата „Альоша” за пореден път показва, че нещата, които разделят пловдивчани, са много повече от тези, които ги обединяват. За мнозина паметникът е символ на победата над фашизма, защото така са учили по история в училище.  Да, вярно е, че голяма част от българската история след 9-ти септември е поднасяна под формата на пропаганда, но  поддръжниците на статуята определят това като „историческа памет”.  Опонентите им  са категорични, че  този паметник няма историческа  или културна  стойност, не е войнишки паметник, нито е свързан с някакво събитие, а е просто символ на руската окупация. Те напомнят и за диспропорцията между паметника на Альоша и този на националния герой Васил Левски, чийто паметник е в подножието на Бунарджика десетократно  по-малък.

Най-голям е процента на носталгиците, които свързват хълма и каменната фигура с младежките си години и разходките по тепето.

Без значение кой и как ще гласува в Общинския съвет, ясно е, че паметник, който разделя населението, няма как да бъде символ на града. Въпреки това едва ли в този управленски мандат съдбата на Альоша ще бъде променена.

Но да се надяваме, че този плам, с който гражданите  бранят или борят паметника ще остане и ще бъде вложен в по- конструктивни  каузи. Защото на последния протест  срещу застрояването на Гребната база имаше не повече от 30 души.  Безобразното унищожение на архитектурното наследство на Пловдив, /заради, което всъщност  Пловдив е престижните туристически класации/  също се приема доста примирено от пловдивчаните, които се заканват "да бранят Альоша с кръвта си". Презастрояването, калпавият градски транспорт, бавните ремонти, унищожаването на зелени пространства са  теми, които би трябвало да също да акумулират гражданската енергия. Но спорейки в социалните мрежи, ние няма как да променим това. 

Колкото до паметника  - преместването му трябва да бъде предшествано от информационна кампания,  която да покаже безпристрастно какво точно символизира Альоша и  трябва ли да бъде част от историята на Пловдив. И да намерим това, което ни помирява - както като общество, така и с нас самите.