Нашият чуден град винаги е привличал много хора с разнообразни таланти и заложби. Тук те са намирали уюта и обкръжението си, били са търсени, за да превърнат дареното им от Създателя в запомнящи се творения. Постигайки това, те са ваяли образа си на по-видими, по-познати, по-спрягани от обществото лица. Тях по-често ще зърнеш, забързани да прекосяват Главната или да заемат полагащото им се место в първите редове на залите при изяви на културата или за тях ще прочетеш на първите вестникарски страници. И естествено, са забелязвани и, по заслуга, документирани в летописа.

Но има и други достойни пловдивчани. По-малко видими, по-рядко изтъквани, но с впечатляващи човешки и професионални постижения, по-малко (дори никак) отразявани в медиите, но направили с делата си трудно измерими добрини. Със сигурност един от тези се нарича Борислав Славов – строителен инженер.

Правя усилия да отбележа големия пловдивчанин не затова, че сме имали най-близка роднинска връзка, дори не затова, че личната ми признателност към него стои и ще стои пред мене със страшна сила, докато дишам, защото той пряко начерта съдбата ми във възможно добрия вариант.

Причината да споделя запомненото за инженера е, че този забележителен човек притежаваше ярко изразени, на пръв поглед  взаимно противоречащи си качества. От една страна наглед грубоват, рязък, първичен, безпардонен, от друга невероятно човечен, нежен, чувствителен, състрадателен. Превъплъщенията от едната палитра в другата изпълняваше с впечатляваща лекота, придружена със свеж и приятен хумор. В резултат – беше много обичан, от много хора!

Буйният си нрав е проявявал още като ученик в славната мъжка гимназия  „Княз Александър І”. Лудориите, които правели в дует с брат му, били безкрайни, та майка им, вече вдовица, се видяла в чудо. Потърсила помощ от най-близките си и от градския кмет. Борислав бил включен в католишка програма и пратен на общински разноски в Белгия, да учи и се възпитава. Устроили ги в манастир, при много строг режим. Спомням си, как засмян разказваше, че сестрата, когато ги наказвала, хващала кичур от косите им и го завъртала, докато нещо й остане в ръката. Пак засмян се връщаше в спомени и споделяше как наплювал написаното до майка си писмо и размазвал мастилото, за да напомня капане на тъжни сълзи.

Правил два опита за бягство, но стигал до Германия и оттам – обратно в манастира. С годините обаче възмъжава, вразумява се и се примирява със суровите условия. Залага на учението си и завършва образованието си като строителен инженер.

И работата му беше свързана в екстремни решения и преживявания. Той ръководи пробиването на тунела под Трихълмието. Било е тежко изпитание. С примитивна техника да бориш твърдината, да гониш амбициозни срокове в центъра на града, където всичко е видяно, сигурно се изисква много мъжество и професионализъм. Дадоха и жертва, която инж. Славов много трудно преживя. Не зная как е отличен от държавата за големия му успех, но един акварел с поздравителен адрес, който са подписали и са му връчили работниците на обекта, говори повече от шаблонни почести.

Проби тепето с успех и не след дълго беше изпратен на грандиозния строеж Баташки водносилов път. Седем години живя и работи в Батак.  Прибра се след окончателното пускане на обекта в експлоатация.

Кратко обяснение защо убедено го назовах „грандиозен”. Без да е ясно кому е било нужно решението, този енергиен обект включва три каскадно свързани ВЕЦ-ове, две от които са построени дълбоко в земята. Вероятно, отново главният аргумент е бил страха от нападение на гадните империалисти. Видях с очите си какво значи да се пробива масива на няколко етажен фронт,  дълбоко навътре и да се осигурява там, на дъното пространство за внушителна централа, каквато стана ВЕЦ „Батак”. Точно това, години наред  прави инж. Славов и го завърши триумфално. Беше приет и обичан от миньорите и в Батак за него се говореше с уважение и признателност.

Връщането му в Пловдив съвпадна с подновяването на работата по тунела, където той участва вече като Главен инженер на ДСО „Градстрой”. При пускането на съоръжението получи Почетен знак на Пловдив.

Забележителната му инженерна кариера завърши с разгръщането на строежа на Олимпийския комплекс в Тунис.

Една типична за неговите табиети постъпка.

Върна се в отпуск от Тунис. Купи си от „Кореком” кола „Форд Таунус”. Искаше да отидем заедно до Хисар. Преминаваме Трудчето и ни спира пътен милиционер. Проверка на шофьорската книжка, а тя е взета в Тунис и е на арабски и френски език. Милиционерът поглежда арабските иероглифи и подхвърля книжката с „Вземи си я, нищо не разбирам”. Той спокойно я взима и отново я подава с категоричните думи:  „Отдолу има и на френски, другарю”, като физиономията му изразяваше твърдото убеждение, че милиционерът не може да не владее френски. Книжката пак се подхвърли с думите: „Хайде, тръгвай, да не се разправяме”. Едва се въздържахме да не избухнем в смях, още преди да потеглим.

Беше страстен ловец и някакъв фактор в ловната дружинка. Умееше да самоделства в приготвянето на причудливи, но винаги много вкусни мезета. Обичаше квалитетните питиета и приятните компании, в които винаги беше очакван и желан. Затова пък, тръгнеше ли към „Тихия кът”, съпругата му винаги тръпно очакваше неговото развеселено завръщане.

Защо съм му неизмеримо признателен?

Два пъти ми спираха документите и не ме допускаха да кандидатствам във висше учебно заведение. Отбелязвам - не ме допускаха до кандидатстване. На младите трудно може да се обясни такъв терор над младеж, завършил с отличие средното училище. Пък и има ли смисъл? Дано никому не се случва да преживява на 18 и на 20 години такова разочарование! Бях се примирил. Не виждах изход. Мислех накъде да се насоча. И тогава се появи вуйчо ми, инж. Славов. Отиде в ГНС (Общината) при заместник председателя Такев и му поиска да ми пусне документите. Такев му отговаря: „Борка, много черна му е папката, бе”. Вуйчо ми избухва: „Как не ви е срам, бе. Какво черно видяхте в това момче?” Той това можеше и го правеше от сърце. Насреща отговорът е: „Добре де, ще видя, да направя нещо.” Вуйчо ми: „Не, не ви вярвам, сега, пред мен искам да видя подписа ти” И Такев, волю-неволю подписва. Този извоюван подпис начерта съдбата ми – станах студент, след отличен на приемния изпит, завърших ВМЕИ-София и станах инженер.

Никакъв друг изход от гадното положение не беше възможен, освен низостта да се продадеш и той, в случая, въобще не се коментираше. Такива бяха времената. Само с такъв жест и такава непримиримост пред партикосите можеше да се постигне желания резултат.

Как няма да боготворя този велик човек и да не се прекланям пред паметта му.

Нека случая не поглеждаме като частен, защото в него, както и в цялото му житейско поведение човеколюбието и чувството му за ломене на несправедливостта искряха ярко и се проявяваха  като негова характерова отлика.

Инженер Борислав Славов беше личност и непрекъснато доказващ се специалист, чиито дела и заслуги не бива да отидат в забвение.       

Летописците на чаровния Пловдив, ориентирали се към увековечаване на заслужили съграждани са длъжници на „личности от периферията”, както бих ги определил. Там са действали в „полза роду” мнозина легенди, оставили след себе си дълбока диря. Мога да посоча индустриалците от по-далечни времена Калпакчиев, Цанков, Цанов, Амбарев, Генов, Сяров, Радоев, Тупарев, ръководителите на предприятия по-късно Никола Добрев, Ботю Михайлов, Димитър Божков, Хриска Бакова, Бисер Михайлов, Коста Куманов, Велко Велков, Райчо Велков, Костадин Арнаудов… Възстанових, без никакви усилия, достойни за отбелязване личности. Техният брой, със сигурност, е многократно по-голям.

Не е ли дошло времето да се направи издание специално за тези хора и личности от тяхното ниво.

Откъсът е от книгата на Юлий Славов "Помня Пловдив"

Снимка: deathmetalverses.blog.bg