През 1880 г. на мястото на сегашния площад „Съединение" е имало място с разхвърляни малки къщички, бараки и една полуразрушена джамия. Това място до река Марица е разчистено и върху него на площ от 51 декара е оформен вълшебен парк. Преди това в Конака, които е построен върху този терен през пролетта на 1878 г. е настанен губернаторът генерал Столипин. В него заседава и първият общински съвет на Пловдив.

През май 1879 г. стопанин става Александър Богориди, назначен от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия. Обзавеждането в конака е повече от скромно, а чуждестранните журналисти го определят направо като мизерно. Семейство Богориди се заемат да направят подобрение на обстановката, обаче депутатите в Областното събрание на Източна Румелия категорично отказват да признаят такива разходи. Все пак се стига до промяна, само че не в „двореца“ (конака), а в двора пред него и Пловдив получава едно от своите чудеса – Княжеската градина, която сякаш изниква изпод земята още същата година. Създател на градината е швейцарецът Люсиен Шевалас, който преди това е градинар на френския крал Наполеон III, а след 1885 г. се грижи за градините в сараите на султан Абдул Азиз в Цариград.

Шевалас пристига в Пловдив по молба на княз Богориди, за да помогне при оформянето на парк при „двореца“ на генерал-губернатора. Според уговорката със султан Абдул Азиз, градинарят трябвало да свърши работата в Пловдив за две-три седмици. Шевалас обаче не бърза. Той е привлечен от мисълта да очертае насоките за бъдещето на парковете в Пловдив, като свърже Градската градина (Дондуковската) построена същата 1880 г. при сегашния Природонаучен музей с Княжеската градина, река Марица и буйната растителност по бреговете, както и вълшебните островчета по течението на реката. Големият пловдивски летописец Никола Алваджиев пише в потвърждение на тази идея, че Княжеската градина е оформена в близост до Първата градска градина (Дондуковската) откъм южната си страна и до река Марица на север. Тази взаимна връзка на двете градини и река Марица е определяща за формирането на една екосистема – идеята на Шевалас. Михаил Маджаров обяснява, че градината е нещо разкошно. Дълго време тя е затворена за посетители.

Едва през 1884 г. вратите й са отворени за жителите на града и гостите му един път в седмицата и то само за четири часа. Тя се състои от две части: едната с плодни дръвчета, а другата с паркови алеи и декоративни дървета. Тогава любопитните тръгват по широките алеи, насипани със ситен пясък. Пред тях се отварят слънчеви поляни, обсипани с цветя. Стройни дървета, бамбук, пинии, кактуси, кипариси и други екзотични растения, много пейки и фонтани. Близо до „Двореца“ (конака) пък има палми. Има и висока оранжерия с остъклен покрив, пълна с красиви цветя. През пролетта цветята от цветарника се изнасят по парковете и се подреждат в различни фигури. Отглеждат се гергини, хризантеми, петунии, бегонии, лян, (зокум, олеандър), пълзящи рози, розмарин, хортензии, азалии и други. Градината, чиято площ е разширена на 52 декара от Шевалас още през първата година е покрита със зелен килим, изпъстрен по-късно с кокичета, минзухари, куковиче грозде, гарванов лук, зимбак (перуника, ирис), миризлива теменужка и други местни естествени цветя.

В южната част на градината също има пясъчни алеи, сенчести беседки, разноцветни храсти и подредени широки скамейки. Ученици, военни и граждани използват момента да си направят снимка за спомен върху фона на кичестите дървета и цветните фигури. В северната част на градината е овощната градина. Тук се отглеждат и прочутите бели ягоди, за които тогава се разправя, че са донесени от далечна земя, а всъщност Люсиен Шевалас ги открива в село Веригово (сега квартал на Хисар). В съседство са огромните френски ягоди, а в крайния ред ухаели техните събратя от Родопите. Градината от трите си страни е заградена с висока каменна ограда, а откъм река Марица я закрива гъста растителност. Стройни албанци с червени кепета пазят пловдивската забележителност. На 15 август 1892 г. в Княжеската градина са подредени масите за празничната вечеря, дадена от българския княз Фердинанд по повод откриването на Първото българско изложение в Пловдив.

Става традиция на двора до градината да се чества Денят на славянските просветители Кирил и Методий, на южната площадка пред конака се извършва водосветът на Богоявление, а в северната част се наблюдава хвърлянето на кръста в ледените води на река Марица. Тази приказка приключва през 1918 г., когато градината е предадена на Земеделското министерство. Редките цветя и храсти са разпродадени на безценица, много от дърветата изчезват, оранжерията – разбита и разграбена. През 1928 г. в Пловдив пристига Вюртенбергският херцог Албрехт-Ойген, който е женен за дъщерята на Фердинанд Надежда Клементина Мария Пия Мажелла Българска.

Най-напред Херцогът иска да го заведат в Княжеската градина, за която е слушал много разкази от съпругата си. Когато отиват до мястото на унищожения приказен парк, княгинята се обърнала към българския цар Борис III и с тъга казва, че това за нея е била най-красивата градина, която може да се види. Нямало друга като нея. Царят и управниците на Пловдив виновно мълчат. По едно време княгиня Надежда вижда беседката, която е била любимо място на баба й Клементина, оцеляла сред бурените като по чудо.

Из "Енциклопедия на Пловдив" от Божидар Тотев