В епоха на безграничен избор и дигитална свързаност, съвременното младо поколение парадоксално се оказва в плен на „екзистенциалния вакуум“. Защо тийнейджърите днес заменят интимността на чувствата с шумна показност и доколко емоционалната празнота е просто етап от растежа или симптом на болно общество? Разговаряме с д-р Лазар Атмаджов, доктор по психология и преподавател в пловдивска гимназия, за механизмите на допаминовата зависимост, „его-дисолюцията“ чрез наркотиците и трудния път към намирането на личен смисъл.

– Д-р Атмаджов, често се казва, че всяко следващо поколение е по-повърхностно от предишното. Когато говорим за „емоционална празнота“ при днешните тийнейджъри, това нов феномен ли е или по-скоро неизбежна част от порастването?

– Трудно е да правим ретроспективни сравнения, но емоционалната празнота в юношеска възраст може да се приеме за развитийна норма. Преди тийнейджърството детето е навигирано от родителите; рамката е зададена от другиго. В юношеството обаче младият човек се откъсва от този авторитет. Усещането за физическо и ментално съзряване му дава илюзорната представа, че е господар на живота си, но той все още няма необходимия житейски опит. Празнотата се появява точно на границата между познатото детство и неизвестното бъдеще, което тийнейджърът иска да изгради сам. Това е хронична проява на тази възраст, независимо от епохата.

– Казвате „независимо от епохата“, но днес средата изглежда много по-различна. Как се отразява на това лутане фактът, че младите разполагат с почти неограничен избор?

– Моето мнение е, че големият избор ражда голям хаос. Преди поколения животът е имал ясна структура и предписание от раждането до смъртта. Днес има изключително богат избор, но и много ниска конкуренция – за университет е достатъчно просто да минеш матурата. Липсата на устойчиви критерии води до объркване. Днешното поколение е доста неориентирано; те често сменят желанията си и лесно се отказват, ако нещо изисква прекалено много усилия или време.

– В този хаос от възможности, социалните мрежи не се ли превръщат в единствения „запълващ“ фактор за свободното им време и идентичност?

– Точно така. Когато още не си изградил ясна идентичност, е лесно да припознаеш актуален тренд като свой. Скролването се превръща в обсесия – пръстът се плъзга механично, а способността за концентрация изчезва. Данните са стряскащи: младите прекарват онлайн средно по 4.5 часа в учебни дни и над 6 часа през уикенда. Развива се „мултитаскинг“, който обаче не изгражда емоционална интелигентност, а просто заучено поведение. Интернет предлага възможност да замаскираш идентичността си, което пречи на изграждането на здрава личност.

– Изглежда, че дигиталният свят е проектиран да стимулира определени рецептори. Можем ли да кажем, че днес децата са „презадоволени“ от удоволствия, които обаче не носят смисъл?

– Да, те стимулират допаминовите рецептори чрез видеосъдържание, бърза храна и високи скорости. Това създава усещане за тръпка и надмощие, от които човек има нужда, за да разчупи сивотата и еднообразието, дори това да е опасно. Има и чисто биологичен аспект – материалното задоволство има кратък ефект. Когато еуфорията от новата покупка отмине, нивата на ендорфин падат и се появява нужда от нещо ново. Това създава зависимост – човек купува неща като обсесия, за да избяга от емоционалната си празнота.

– Споменахте емоционалната празнота. Защо в такъв случай на младите хора им е толкова трудно да изразяват автентични чувства като любов и емпатия в реалния свят?

– Това често се предава транспоколенчески – ако в семейството разговорите за чувства са били неприемливи, детето не се научава на това. Социалната изолация онлайн подсилва проблема, защото емотиконите не могат да предадат функционалното значение на емоцията. Младежите често изпитват срам от чувствата си и те „избиват“ през поведение – грубо отношение или провокативни думи, зад които стои непозната за тях нужда да изразят емоция.

– Това ли обяснява парадокса на „шумните“ жестове – огромни надписи „Обичам те“ по стените или ексцентрични тоалети на баловете, докато интимността сякаш липсва?

– Наблюдава се закономерност: колкото по-беден е емоционалният свят на един човек, толкова по-гръмки са неговите послания. Показността взима превес над самото послание. Любовта е интимност, а публичността я превръща в „бърза храна“ без истинско удоволствие. Често тези сензационни жестове са опит да се настроят очакванията на другия или страх от директно отхвърляне.

– Търсейки тази „автентичност“, която не откриват в ежедневието си, мнозина посягат към наркотиците. Каква е тяхната роля в този процес?

– Наркотиците водят до т.нар. его-дисолюция – отцепване на егото, при което падат защитните стени и задръжките. За много подрастващи те са мост между вътрешното желание да изразят себе си и реалността, която иначе е ограничаваща. Те използват стимулиращи вещества, за да подтиснат догмите и нормите, за да се почувстват по-автентични. Можем да ги наречем илюзорен пълнеж за емоционалния вакуум или просто „хапче за автентичност“.

– Може ли тогава употребата на наркотици да се разглежда като форма на „самолечение“ срещу невъзможността да се изпитва щастие по естествен път?

– Категорично да. Това е лесната форма за изпитване на емоции с мигновен резултат. Ако нямаш вътрешни механизми да подбудиш мозъка си да изпита щастие, прибягваш до стимуланти. Тези, които не могат да си позволят „добри“ наркотици, често купуват лекарства от аптеката със сходен ефект. Това е опит за контрол върху емоциите и себезаявяването, когато естествените пътища са блокирани.

Епидемията фентанил? Двама тийнейджъри са в безпомощно състояние в центъра на ПловдивМладежите са се строполили край Гранда, на място има линейка и полиция

– Всичко това ни води към понятието „екзистенциален вакуум“. Как бихте го описали и как той се проявява в поведението на тийнейджърите?

– Това е състояние, при което не си нито напред, нито назад – като черна дупка, разграждаща материя. Когато липсва посока, често се появява агресията като защитен механизъм срещу невъзможността да влезеш в „подчинителен модел“. За много младежи днес е по-важно да бъдат прави, отколкото щастливи. Смисълът е субективен, но без него се губи мотивацията за каквато и да е градивна дейност.

– Как един родител може да разпознае, че детето му е попаднало в този вакуум? Кои са червените флагове?

– Основният симптом е анхедонията – невъзможност за удовлетворение по естестен път. Трябва да се следи за неглижиране на утвърдени графици, апатия, занемаряване на личната хигиена и нарушения в съня. Има и телесни сигнали – опадане на коса или синини под очите, защото тялото веднага реагира на негативния вътрешен свят. Важно е да се разграничи активният бунт от апатията, която вече е сериозна клинична симптоматика.

– В тази ситуация кой е главният коректив – училището, семейството или самото общество?

– Семейството е мястото, където се развива емоционалната интелигентност, но днес много родители са „на автопилот“. Училището също има възпитателна функция чрез поведението на учителя и неговия гъвкав подход към спецификите на всяко дете. Обществото обаче трудно може да бъде коректив, тъй като в него липсват авторитети с морални устои. В крайна сметка корективът трябва да бъдеш самият ти спрямо личните си разбирания.

– Ако един младеж види това интервю след 10 години, какво бихте искали да е разбрал за времето, в което е бил тийнейджър?

– Най-важното е да прозре възможно най-рано, че животът е лимитиран. Това е екзистенциален проблем – прозрението, че животът има край. Разбереш ли това, започваш да управляваш времето си по ефективен и щадящ начин. Моят съвет към всеки младеж е: „Хвани здраво живота и не губи посока“.