Понякога една стара снимка, забравена беседка или отдавна изчезнала градска гледка могат да разкажат повече за миналото на Пловдив от цял учебник по история. Запаленият изследовател на града и фотограф Пламен Кочев ни връща повече от век назад – в годините, когато младият инженер Йосиф Шнитер тепърва чертае бъдещето на града, а около него кипи животът на следосвобожденския Пловдив.
В този художествен разказ реални личности и места се преплитат с въображението на автора, за да оживеят една епоха и една малко позната история около легендарната беседка в Градската градина. Към публикацията ви предлагаме и видеоразказ, който допълва това пътешествие към времето, когато се ражда модерният облик на Пловдив.
Малцина пловдивчани знаят, че някога в Градската градина е съществувала красива беседка, свързана с една от най-значимите личности в историята на града – инженер Йосиф Шнитер. Именно там, според градските предания, чешкият архитект и градоустроител е работил по плановете, които поставят основите на модерния Пловдив.
Вдъхновен от историята на града, Кочев, който в групата "ПловдивЪ оживява в цвят" показва града след Освобождението, пресъздава в художествен разказ една възможна среща между младо момче от близко село и човека, който променя облика на града завинаги. Историята ни връща в края на XIX век – сред пазарния шум край Марица, стария мост, Градската градина и мечтите на едно поколение, което гради нова България.
Предлагаме ви разказа „Беседката“, както и видео, посветено на тази любопитна и малко известна страница от историята на Пловдив.
БЕСЕДКАТА
Натоварената каруца изскърца за последно и спря. Воловете изпръхтяха тежко и търпеливо зачакаха да бъдат разпрегнати. Бяха изминали тежък път по селските коларски пътища на север от Марица до пазара в Пловдив.
Цялото семейство на бай Пано бяха тук. Те бяха ходили през целия път пеша до тежко натоварената със стока каруца. Само малките Петърчо и Марийка се бяха натръшкали отгоре на денковете с вълна и доволно гледаха света наоколо.
Бяха тръгнали по тъмно, а зората ги завари тъкмо, когато навлизаха покрай първите къщи на Кършияка. Край тях тихо поскърцваха и други, натоварени със стока каруци. Всички се бяха запътили към стария турски мост над реката, който водеше направо към пазарището.
Разправяха, че този мост бил тук още преди да дойдат османците, но други твърдяха, че именно с тяхното идване е бил построен. Така или иначе си личеше, че мостът беше на много векове. Макар да го бяха постегнали след опожаряването през зимата на 1878 г., си личеше, че едвам удържа тежките волски каруци по пазарно време.
Ето го и пазарния площад.
Пано разпрегна воловете и се огледа наоколо. Лека полека дошлите на пазар се настаняваха и започваха да подреждат стоката си. Той нямаше нужда да се разпорежда – всеки от семейството си знаеше работата.
Гроздана, жена му, се беше заела да застила на земята. Там след малко щяха да пръснат с вода зеленчуците, които двамата му сина, Дойчо и Райко, изваждаха от каруцата и разпределяха по видове. Те знаеха, че най-отпред не трябваше да слагат най-хубавите от тях. През деня всеки щеше да ги пипа, да ги оглежда, да ги пробва дали са пресни. Гражданята бяха нахални и претенциозни. Хем искаха да купят всичко за без пари, хем избираха да е от най-хубавото.
Дойчо, като най-голям и възмъжал, беше поел постепенно от ръцете на баща си пазарските работи. Водеше сметките, ходеше да плаща градската такса за пазар, уреждаше да се уговаря за семена. По обед отиваше до железарите в Капáна зад Куршум хан, за да му ремонтират металните инструменти. Там той трябваше да намери нова верига за кладенеца и нов палешник за ралото.
Малките Марийка и Петър сложиха на воловете сено да зóбат и жадно се заоглеждаха наоколо. Обхождаха с поглед множеството сергии по площада и търсеха къде се предлагат лакомства или дървени играчки.
Само очите на Райко гледаха не към пазарния площад, а точно в обратна посока – към зелените корони на дърветата в Градската градина. Откак оформиха парка на мястото на старото гробище Орта мезар, там се оформи новия градски център на Пловдив. Скоро в единия край на градината издигнаха модерната сграда на Пловдивската общинска служба. Покрай нея настроѝха своите представителни къщи много известни пловдивчани.
За някои от тях Райко знаеше още от училище, защото имената им бяха изписани в началото на всеки един учебник. Издателите Христо Данов и Драгáн Манчов, старият училищен деятел Йоаким Груев.
Беше чувал, че младият инженер от Чехия Йосиф Шнитер бе архитект на къщата на Драган Мáнчов, която засенчваше по красота и представителност дори сградата на Общината срещу нея. Младият и талантлив чех бе автор и на дома на Йоаким Груев, който беше в дъното на обширен двор. В него можеше да бъде построено цяло школó. Наскоро, отново по проект на инж. Шнитер, издигна до градината своята симетрична къща и предприемчивия барон фон Гендович.
И на Райко му се искаше един ден да бъде на почит като тях и знаеше, че това можеше да се постигне само с добро образование и прилежно служене на науката. Натам го влечеше сърцето, докато другарите му мислеха само за местните моми. В техните глави се въртяха само мисли как да ги задяват, когато ги срещнат на селския геран.
Райко се отдалечи от сергията на баща си и отиде чак до бялата осмоъгълна беседка южно от сградата на Общината. Тази беседка се бе появила наскоро. Райко бе научил, че самият Йосиф Шнитер чертаел в нея новия генерален план на Пловдив.
Когато я доближи, плахо надникна през стъклата и видя разхвърляни на земята огромни бели листове с някакви чертежи по тях. Един човек лазеше на колене и на лакти върху тях и внимателно отбелязваше някакви точки на листа. След това измерваше разстоянията между тях и сверяваше мерките със записаните в една тетрадка числа.
- Интересно ли ти е? – изненадващо се обърна към него човекът от беседката и му се усмихна. Явно го бе мярнал с периферното си зрение.
- Мх, мхъ – объркано отговори Райко.
- А не искаш ли ли да те запишем в командата, която ще ми помага за измервателните работи? – отново му се усмихна мъжа. Райко разбра, че това е самият инженер от Чехия и леко се смути, но му отвърна: - Искам, ако може!
Развеселен чехът се изправи, подаде ръка към момчето и го поздрави:
- Добре дошъл тогава! От тази вечер започваме. Как ти е името?
Райко запристъпва от крак на крак, защото не беше подготвен за такова бързо развитие на събитията. Йозеф видя, че в смутения вид на момчето се четеше колебание, но очите му грееха и разбра, че е готово за велики дела. Затова му обясни накратко с какво ще се занимава групата им.
Това, което му предлагаше, не бе чак толкова велико дело. Щяха да набиват колци в земята и да измерват разстояния с ленен канап по нощите, с фенери в ръка. Но това беше единствения начин да свършат някаква работа по съставянето на плана. През деня имаше оживено движение на хора, каруци и файтони. А и не искаше да го следят какво прави, защото неговият план имаше много противници. Новата планировка щеше да засегне много интереси, много частни имоти и не искаше да дава обяснения всекиму.
Райко му обясни, че е дошъл със семейството си само за пазарния ден и че се връщат на село в късния следобед. Йозеф разбра, че трябва да уреди тази работа още сега. Свали престилката, изтри от ръцете си следите от въглена, с който беше чертал, и тръгна заедно с момчето към пазара.
...
След като инженерът му обясни всичко Пáно разбра, че е изгубил още две здрави работни ръце за своето стопанство. Така преди година изпрати дъщеря си Минка, която пристана на момчето на Видол Чохаджията от долната махала.
Младият чех го увери, че ще настани Райко в общежитието за момчета. То беше уредено в сградата на бившето гръцко училище над скалите на Джамбаз тепе.
Райко не смееше да погледне баща си, но Пано не възроптá. Той отдавна бе забелязал устрема на момчето си към знания. Виждаше, че градът го влече.
Самият той навремето така и не можа да продължи в килийното училище при поп Стою, защото баща му тропна с крак и го забра да работи на нивата. Днес той не искаше да постъпи така със сина си. Пано също беше чувал за полезните дела, които този чужденец беше свършил за града. Дори се гордееше, че бе избрал сина му в командата си. Затова погледна с твърд поглед чешкия инженер, сякаш му поверяваше най-скъпото си.
Заръча на Гроздана да му сложи в един месал малко сирене и половин самун хляб. Извади от дисагите си някаква парá и я сложи в ръката на сина си. Прегърна го силно и бързо го пусна като се извърна, за да не го видят в слабост.
Майката също прегърна сина си и заплака, а Марийка и Петърчо радостно обгърнаха с малките си ръчички краката на батко си и заподскачаха радостно. Само те бяха усмихнати и щастливи, защото Райко ги увери, че ще се видят още идната седмица. Обеща да им донесе по някое лакомство от града.
Райко пожела на батко си да го завари с невеста, когато се видят следващия път. Двамата се усмихнаха съзаклятнически и крепко се прегърнаха.
...
Слънцето преваляше зад топлата снага на Бунарджик. Нагорещените през деня скали пукаха, охладени от лекия ветрец откъм реката. Керванът от каруци бавно се изтегляше по стария турски мост обратно на север. Чакаше ги дълъг път. Щяха да се приберат по мръкване, а утре ги чакаше работата на полето.
Райко стоеше до беседката на инженера и мислите му нахлуваха една връз друга.
След час трябваше да е на мястото за среща до Джумая джамия.
Чакаше го интересна нощ. Приключението едва започваше.
Темите на Traffic News
