Срещата на върха на Европейската политическа общност в Дъблин отново изведе на преден план въпроса за единството на Европейския съюз и мястото на България в изграждането на бъдещата архитектура за сигурност на континента. Докато близо 40 държави застанаха зад инициирания от Франция документ, утвърждаващ ключовите принципи за сигурност и непреклонна подкрепа за Украйна, България се оказа единствената страна членка на ЕС, която подкрепи декларацията с писмени резерви към нейния преамбюл.

Официалната позиция на правителството, представена от министър-председателя Румен Радев, се аргументира с мотива, че езикът на документа не отчита текущата динамика на политическите процеси и преговорите за мир. Българските възражения са насочени конкретно към отпадането на формулировка за значението на преговорите в Абу Даби, като кабинетът настоява да не се стеснява полето за диалог. Тази стъпка бе съчетана и с отказ от участие във финансовото обезпечаване на новия европейски заем за Киев заради процедурата по свръхдефицит, както и с отхвърляне на принципа за „мир чрез сила“ – решения, които предизвикаха остри реакции от европейски партньори.

С резерви България подкрепи декларацията от Дъблин

Зад формалната институционална риторика обаче се крият дълбоки геополитически размествания и сериозни репутационни рискове. В свой остър и детайлен коментар, публикуван в социалните мрежи, журналистът и международен анализатор Руслан Трад разглежда случая с Дъблинската декларация не като правен казус, а като показателен епизод за изграждането на политически образ и геополитическо позициониране.

Трад поставя българското решение в по-широкия международен контекст на преговорите от 10 и 11 ноември в Абу Даби между САЩ, Украйна и Русия – първият подобен тристранен формат от февруари насам, в чийто дневен ред влязоха следвоенните гаранции за сигурност, но от който европейските държави останаха напълно изолирани. Според анализатора декларацията от Дъблин е именно европейският отговор на реалната опасност „всичко да се реши без нас“, прокламирайки принципа, че въпросите на европейската сигурност трябва да се решават задължително с участието на Европа. На този фон дипломатическата совалка на американските пратеници Стив Уиткоф и Джаред Къшнър в Москва и разговорите им с Владимир Путин показват стремежа на Кремъл Вашингтон да остане единственият събеседник, а континентът да бъде сведен до страничен наблюдател.

В своя анализ Руслан Трад очертава тревожна тенденция в поведението на София от юни насам. Налагането на вето по 21-вия санкционен пакет заради патриарх Кирил и Вагит Алекперов, отказът от участие в заема за Украйна с аргументи за защита на „Лукойл“ и бюджетния дефицит, както и резервите към текста от Дъблин, разглеждани поотделно, почиват на вътрешнополитически и икономически съображения. Взети заедно обаче, те обективно съвпадат с руската стратегия за смекчаване и размиване на общата европейска позиция. Анализаторът подчертава, че макар тезата за дипломатически прагматизъм да звучи легитимно, нейната най-голяма слабост е, че Европа няма как да заеме място на масата за преговори, ако собствените ѝ страни членки обезценяват нейните най-категорични послания.

Ето какво написа Руслан Трад:

„Случаят с декларацията от Дъблин показва повече как се изгражда политически образ, отколкото какво е записано в самия документ. Според dpa България е единствената държава от ЕС, която не я е подписала, но официалният текст на Елисейския дворец я включва сред подписалите, а правителството говори за подкрепа „с резерви“. Те са писмени и се отнасят до преамбюла: Румен Радев иска формулировките да отразяват текущия стадий на преговорите за мир в Украйна. Самата декларация не е договор и не налага задължения, така че въпросът е репутационен, а не юридически.

Значението на епизода се разбира през случващото се в Абу Даби. На 10 и 11 ноември там се проведе първият тристранен кръг между САЩ, Украйна и Русия от февруари насам, който не доведе до пробив. Единственият осезаем резултат е принципното съгласие за мащабна размяна на пленници. За разлика от по-ранните срещи, този път в дневния ред влязоха следвоенните гаранции за сигурност и архитектурата на европейската сигурност, но европейците останаха извън масата.

Точно тук декларацията от Дъблин придобива смисъл. Тя е европейският отговор на риска „всичко да се реши без нас“, затова подчертава, че всеки въпрос за европейската сигурност трябва да се решава заедно с европейците. Москва, от своя страна, се държи на дистанция: според Зеленски руската страна е заявила в Абу Даби, че няма мандат да обсъжда деескалация в Черно море и спиране на ударите по украинската енергетика. Веднага след разговорите американските пратеници Стив Уиткоф и Джаред Къшнър заминаха за Москва, където се срещнаха с Путин. Юрий Ушаков съобщи за продължаване на тристранните преговори, без да спомене европейците. Руският дипломатически ход е ясен: САЩ да остават основният събеседник, а Европа да е наблюдател.

В тази рамка българските позиции от юни насам се четат различно. Ветото по 21-вия пакет санкции заради патриарх Кирил и Вагит Алекперов, отказът от участие в нов европейски заем за Киев и резервите към преамбюла на Дъблин поотделно имат вътрешни или икономически обяснения, например защитата на „Лукойл“ и процедурата по свръхдефицит. Взети заедно, те съвпадат с руската логика на смекчаване на европейския език в момент, когато Москва търси отслабване на европейската позиция. Това не доказва координация, но обяснява защо партньорите го виждат като проблем.

Радев може да аргументира, че мирният процес изисква по-малко риторика и че Европа трябва да бъде на масата. Тази теза е легитимна, но има слабост: Европа най-трудно ще седне на масата, ако най-ясният ѝ документ бъде разводнен от собствените ѝ страни-членки. Затова истинската цена за България не е в самия подпис, а в доверието, което ще бъде натрупано или загубено в следващите кръгове преговори.“