Още в началото на 2020г. с обявяване възникването на онзи непознат вирус в Ухан, който впоследствие  получи името Covid-19, че чак до сега – светът се обърна наопаки и започна да се държи различно.

Случват се толкова много непознати за съвременния човек събития, които налагат своето отбелязване. Масмедиите промениха изцяло облика си. В последно време, поради драстичното повишаване на заболелите, скочиха и личните истории, с които се сблъскваме. Близки и познати споделят в социални мрежи истории, към които някои човек трудно остава безпристрастен.

За капак, каквото и да отворите в интернет, поне няколко пъти ще прочетете „Covid-19”, „Корона”, „вирус”, „болест”, „зараза”, „смърт”. Той е навсякъде около нас –не само като опасност от инфекция, но като витаещо безплътно създание.

Специалисти в областта на психологията биха аларма, че в такъв момент трябва да се пазим не само физически. Човекът на 2020-та се лута между границите на добрата осведоменост и информационното пренасищане, в неспирен опит да постигне баланс.

Как ни влияе това, „заразяват” ли ни историите за вируса и можем ли да се предпазим от тях? Търсим отговорите на тези и други въпроси в разговор с доктор Мартин Колев, специалист  по клинична психология и психотерапия.

Как според Вас ни се отразява потокът от информация, свързан с Covid-19, който се споделя в социалните мрежи?

–Мисля, че всички виждаме как информацията в социалните мрежи най-вече е силно поляризирана в последната година. В историята на човечеството, винаги сме живеели с принадлежност към бяло или черно, сладко или солено, Левски или ЦСКА и т.н.

В период на криза обаче, в каквато се намираме, тези полярности стават по-силно изразени и то в дълбочина – събуждат се и емоционално заредените ни вярвания свързани с нас, цялостта ни, другите, света като цялост и очакванията ни за бъдещето.

Представете си цялата онази вътрешна база данни, която по принцип работи в наша полза, в момента е на тръни и се опитва да осмисли какво става със света навън, с отношенията между хората. Конкретен пример е наложителното научаване да дишаме наново или поне по нов начин. И тук, с всички наши чудения и тревоги, ни посреща медийното и онлайн пространството, което много често отговаря на поляризираните настроения, които вече споменахме, изразени в коментари „за“ или „против“ маските, ваксините, затварянето, срещите, социалните дистанции, данъците и много други.

Когато вече се касае за лични истории, публикувани от хора, засегнати от вируса,  можем ли да предположим, че влиянието върху нас е дори по-силно?

–В много човешки смисъл, да – част от нас е алтруистичната черта да помагаме, да сме състрадателни, да проявяваме разбиране, но дълбоко вярвам, че тези неща са просто недостъпни за някои хора; дори за някои групи хора.

 Публикуването на лични истории на потърпевши хора е опит да бъдат споделени мъки и трудности между хората и по този начин да се помогне. Още повече, това е начин да се избегне параноята, че това са политически игри, а болните хора са само пионки. Виждат се все повече публикувани лични постове на хора, боледуващи тежко, загубили близки, работата си, вярата си, но вместо да се случи утопичният вариант на поискана помощ и осигурена подкрепа, ставаме свидетели на един разнообразен и доста „шантав“ коктейл от социални роли.

Имаме хората, които са изплашени и може би те са най-искрени; след това се забелязват безразсъдните, които пледират, че „...не е нещо повече от настинка...“ и излагат себе си на повече социални контакти и по-малко предпазване; имаме също хората-експерти, за които сякаш статистиката и цифрите носят облекчение; също така онези с депресивни и параноични идеи, които вече виждат себе си или в интензивното, или в катафалка. Има обаче и обнадеждените, които при първото затваряне пееха от балконите си; конспиративните теоретици – „бяха КГБ“ и това е истината; пророците, които виждат социалните трансформации ще спомена като последни и съм сигурен, че има още много варианти и комбинации, тъй като мисля, че всеки един човек би се открил в повече от една от тези категории.

Общият знаменател тук обаче остава тревогата. Тези социални роли се притичват на помощ на крехката ни емоционална сърцевина, за да я покрият като щит към външни влияния. За някои хора обаче вътрешният свят се оказва по-опасен за тях самите и за околните.

–Може ли да става дума за негативно проявление на феномена „плацебо ефект“? Трагичните истории несъмнено влияят на емоционално равнище,  възможно ли е обаче те да въздействат и на здравословното благосъстояние?

–Тук отново зависи кой чия история ще чуе, кой чие страдание ще припознае или отхвърли. Факт е обаче, че личната ни история е нещо, което носим със себе си навсякъде и в момента дори идеята за емигриране не е особено приложима, защото в почти целия населен свят ситуацията е сходна.

Така се озоваваме доста ограничени и почти нагледно затворени в градовете си, в домовете си, в телата си и в умовете си. Предполагам, това е вярно и без световна криза, но в момента става много болезнено и почти непоносимо за някои хора. Усещането за тялото и ума като капан, а не като дом, засилва още повече гореспоменатата тревога. Прераства до ниво, в което човек не може да понесе повече и има два избора – да полудее, което значи умът му да се предаде или да остави тялото му да се притече на помощ и като амортисьор да омекоти удара на свръхтревогата.

Цената за това обаче е тялото да страда, да се разболее, да се обезсили. За едни хора това е напълно непознат сценарий, за други е всекидневие. Във всички случаи обаче, тези вариации се зараждат в човешките отношения, като могат да бъдат както облекчени, така и обострени от тях.

–Имат ли нужда хората от информационен детокс?

–Предполагам, че да, но не виждам как това е приложимо.

Можем да избягваме да четем новини, да спрем да гледаме телевизия или да не се ангажираме със социални мрежи, но имам предположението, че това толкова би откъснало конкретния човек от социалната и световна реалност, че при завръщането му към другите, той или тя ще бъде виждан като почти луд. Сякаш вече е неприлично и даже цинично човек да не е запознат с нововъведената заповед на министъра на здравеопазването или да не е гледал новините, в които се споменава черната статистика за деня.

Мисля, че сме забравили Хегел, който с изключително майсторство е демонстрирал как екстремните полярности могат да бъдат синтезирани в гледна точка, която да притежава качествата на двете синтезирани гледни точки, но и да води до развитие с по-високата си стойност.

Представете си, че се появи някой, който може да предложи на хората синтезирана, усреднена, балансирана гледна точка – купувайте малко дезинфектант, вземете си 1 пакет тоалетна хартия, а не 20 и т.н. – това никак няма да се понрави на голяма част от света. Просто е прекалено амбивалентно, няма емоционално възбуждащият елемент, който е толкова желан от толкова много хора. А такова желание, изискващо мигновено задоволяване и имащо толкова ожесточено недоволство, принадлежи на бебешките ни години. Смея да кажа, че човечеството е в памперси и тепърва ще видим дали ще можем да пораснем обратно отвъд този регрес.

 

–Какъв е вашият съвет за добра хигиена на психиката по време на здравната криза?

–Най-близката платформа, която имаме е собственият ни ум. Сега никак не е добър момент за експериментиране със същия този ум. Като че ли имаме някакъв избор дали да се отпуснем върху по-агресивните си тенденции. Тогава тестостеронът и адреналинът ни са в много високи нива– хората ставаме отчуждени едни от други. Или пък да се опитаме да мислим и да дадем път на умението си да се отнасяме към себе си и към другите солидарно и съзидателно. Колкото и това да звучи като урок по религия – не е.

Тази ни друга страна е свързана с нивата на друг хормон – окситоцин – който знаем, че е в много високи количества, когато жените раждат, когато се влюбваме, когато прегърнем близък.

Грешно бива наричан „хормон на любовта“ – по-скоро е древна част от нас. От еволюцията ни като хора, която ни е помогнала да се спасим от много катастрофи. Имаме и тази възможност на свое разположение, макар и много затруднена напоследък.

 

–Според Вашето проучване, проведено в началото на кризата, като най-достоверни източници гражданите посочват социалните мрежи и съседите. Къде предполагате, че се корени това?

–Резултатите от проучването ни бяха с цел т.нар скрийнинг– наблюдение върху малък отрязък от време и човешките настроения и тенденции, които го характеризират. Тъй като самият етап на проучването съвпадна с първите дни от обявяването на цялостната световна кризисна ситуация, мисля че хората имаха нужда да се ориентират, да излязат от шока и след това да решат кого ще следват и в какво ще вярват.

По-рано споменах тенденцията на хората да регресират до по-базови, схематични и принадлежащи на друго време вътрешни схеми. При получаването на световен тип шокираща новина е по-скоро нормално да се случи такъв регрес, при който търсенето на мигновена утеха да е изключително желано, както на лично, така и на колективно ниво.

В много случаи основа за тази утеха ще дадат семействата ни. Така минаваме на следващата най-добра алтернатива, която са близките до нас хора, които обаче са на една преграда разстояние – била тя виртуална или социална. Това могат да са приятели, по-далечни роднини или хора, с които сме свързани но чрез някаква платформа, която в днешно време е предимно виртуална. В този смисъл, когато между нас и другия има именно някаква преграда, било тя маска, витрина, 2 метра или пък телефон, фейсбук, мейл, скайп, се усещаме една идея по-защитени и се предпазваме да не изразим по-агресивното в нас.

В момента аз и екипът ми към Институт за психично здраве и развитие планираме втори етап на изследването си, както и няколко продължаващи други изследвания за влиянието на вируса върху хората, с чиито отговори и данни да допринесем още малко в по-доброто ни колективно оцеляване.