Понякога най-хубавото нещо, което може да се случи на едно културно събитие, е хората да не останат безразлични към него.

Страстите около „Последното бягство на Дон Жуан“ на Недялко Славов и Деян Донков не стихват. Едни защитават спектакъла, други го определят като разочарование. Едни се възмущават от реакцията на публиката, други казват, че зрителят има право да си тръгне, когато не хареса това, което вижда. Изказват се хора с експертиза, както и пълни лаици. Мнение имат както тези, които бяха на Античния театър, така и такива, които не са били. 

И знаете ли какво? Аз виждам в целия този шум нещо много положително.

Първо – Античният театър беше пълен. И не само за „Дон Жуан“. Цяло лято той е сцена на опера, концерти, мюзикъли, театрални спектакли. Хората купуват билети, идват, чакат, гледат, слушат. Понякога аплодират дълго, изправени на крака, понякога си тръгват тихо. Но идват. А второто е още по-важно е, че хората говорят и спорят за изкуство, а не за цената на таратора по морето.  Само за два дни материалът на TrafficNews за случилото се около спектакъла е прочетен  90 хиляди пъти.  Деветдесет хиляди! За театър.

Това означава нещо. Означава, че публиката не е безучастен статист, който купува билет, сяда, консумира и си тръгва. Тя има мнение. И го отстоява. Понякога шумно, понякога крайно, понякога обосновано, понякога без аргументи. Но има мнение.

А изкуството  не е математика. Няма формула, по която да изчислим дали един спектакъл е „добър“ и всички да получат еднакъв резултат. Един може да бъде разтърсен, друг – отегчен. Един може да види провокация, друг – вулгарност. Един да остане до финала, друг да си тръгне на първото действие. Това също е част от свободата на публиката.

Затова призивите да „уважаваме изкуството заради самото изкуство“ ми се струват малко странни. Разбира се, трудът на артистите трябва да бъде уважаван. Човекът на сцената не бива да бъде превръщан в мишена за лични обиди. Критиката към произведението и нападката към човека са различни неща. Но уважението към артиста не означава задължение да харесваме неговото произведение. Както и правото да не харесваш един спектакъл не означава право да унижаваш хората, които са го създали.

И може би точно тук е истинският смисъл на случващото се около „Дон Жуан“. Имаме спор, имаме различни гледни точки, имаме артисти, които защитават труда си, и зрители, които защитават правото си да кажат: „Това не ми хареса.“

Имаме дори спор дали е достойно да си тръгнеш от театъра преди края. Но в крайна сметка е по-добре зрител, който си тръгва, отколкото зрител, който не е дошъл.

От този спор се вижда нещо, което често забравяме – хората имат потребност не само да обсъждат цената на таратора на морето, задръстванията и поредния скандал в политиката. Те имат потребност да говорят и за смислени неща. За театър. За музика. За това какво ги кара да се смеят, какво ги дразни, какво ги кара да мислят.

И ако един спектакъл е успял да предизвика 90 хиляди прочитания, десетки хиляди реакции и продължаващ обществен разговор, може би той вече е изпълнил една от най-важните функции на изкуството – да не ни остави безразлични.

Не е необходимо всички да харесаме един и същи спектакъл. Достатъчно е да продължим да ходим на театър. Да пълним Античния театър. Да спорим. Да не сме съгласни. Да критикуваме произведенията, които не харесваме. Не е необходимо и всички да мислим еднакво.

Всъщност именно в правото на различно мнение се крие силата на едно демократично общество. Да можеш свободно да кажеш, че си възхитен от дадено произведение. Но и да имаш правото да заявиш, че то не ти харесва. Да можеш да спориш, да защитаваш позицията си, да бъдеш несъгласен, без заради това да бъдеш заклеймяван.

Това е свободата - на мисълта, на избора, на словото. Все ценности, върху които е изградена съвременна Европа. И е добре да се надяваме, че обществото ни ще продължи да ги пази. Особено днес, когато виждаме, че не всички ги изповядват с еднаква убеденост. 

Затова нека има дебати, нека има критики, нека има епилирани и кастрирани Дон Жуановци , както романтични клишета. Нека има зрители, които стават и си тръгват, и зрители, които остават до последния поклон. Нека има артисти, които провокират, и публика, която отговаря на тази провокация.

Ако има нещо истински ценно в случилото се около „Последното бягство на Дон Жуан“, то е, че стотици хора почувстваха необходимост да изразят мнението си. Свободно, открито и без страх.

Дано успеем да съхраним именно това – европейското разбиране, че различното мнение не е заплаха, а богатство. Че спорът не е опасност, а признак на свободно общество. И че културата не е място за послушание, а територия на свободния дух.

 

Половината Античен театър избяга от Дон Жуан на Недялко Славов и Деян ДонковПодобно масово напускане на постановка е прецедент, който пловдивското театрално общество не помни.