Докато си лежа кротко в една пловдивска болница, разбрах три неща, за които преди не съм подозирала. Първо, че нещо като запазена марка на младите лекарки и сестри е да ти говорят на „ти“. Второ, санитарките (и не само те) живеят с чувството, че в болницата лежат не болни хора, а глухи такива. И трето, че нито един луксозен хотел не може да ти осигури такова спокойствие през уикенда, и то само срещу някакви си 80 лева, като болницата...

Възможно е говоренето на „ти“ да е поколенческо обусловено, но за новоизлюпените докторки и сестри то си е определено показателно. Имам чувството, че направо го смятат за задължително. Вероятно съм задръстена, за да смятам директното обръщение на „ти“ за нетактично - особено, ако този, към когото се обръща „бялата престилка“, не само че е пълнолетен, но е и поне два пъти по-възрастен от нея. Ако това „ти“ е с цел да стопи границата между лекуващ и пациент, честно казано, ни най-малко не ме предразполага да се отпусна. Напротив – напряга ме и дразни. И доколкото успях да схвана – не само мен.

Но явно младите докторки смятат подобно общуване за много задушевно и скъсяващо дистанцията. Позволявам си да правя подобно обобщение, защото за няколко дни престой в болницата това не бяха единични и спорадични „ти“-та, а повтарящи се като мантра – непрекъснато, по всяко време и във всякакви ситуации.

И докато на третия път, когато ти заговори някоя „бяла престилка“ на „ти“, спираш да се стряскаш, защото вече си започнал да се чувстваш някак си по-свойски, почти приятелски с нея, същото не може да се каже, когато вратата на стаята се отвори с гръм и трясък и чуеш още по-гръмовното: „Закуската! Дай си чашата да ти сипя чай! Диабетици има ли?“

Това е в по-добрия случай. Обикновено, още преди да се е съмнало, санитарките се чувстват длъжни цял свят да разбере какво точно са правили предната вечер, какви са намеренията им за следващата вечер, някоя-друга клюка за колежката, която в момента не е на смяна – и всичко това на фона на такова тракане, тропане, стържене, бутане, подвикване... че ти идва изведнъж да оздравееш, да скочиш от болничното легло и да бягаш, да бягаш далеч.

Което, като се замислиш, си е стимул...

Но понеже ПЪТЕКАТА е цели 5 дни, си налягаш пърцалите – няма как! И... тук идва най-хубавото. Уикендът! Пълно спокойствие. Няма визитации със смущаващото говорене на „ти“, няма излишни въпроси от рода на „Днес как сме?“, няма изследвания, няма прегледи... нищо няма. Само сутринта жизнерадостен лекар влиза в стаята, за да се осведоми, че „всичко е наред“, още по-жизнерадостно и бързо я напуска и за нищо на света не те притеснява повече! Ами събота е...

През това време – понеже си си платил престоя, можеш да си вземеш душ, да надуеш климатика на 30 градуса, да си пуснеш телевизора, да си вземеш кафенце от един от няколкото автомата в болницата и да се наслаждаваш на боледуването си. Ако изключиш и телефона си, комфортът ти е сигурен.

Ей такива неща си мисля, докато лежа в една пловдивска болница. Не пиша коя, защото „съседката“ по легло твърди, че е така и в други болници – а тя има опит, вярвам й. Ако трябва да обобщя – няма по-добро място за спокойна олинклузив спа почивка от тази в болница. Стига да си глух...

***

P.S. Извън кръга на шегата и лекото раздразнение, все пак да кажа, че основното, за което един човек лежи в болница, е да го лекуват. Слава богу, все още има лекари, които го правят достатъчно отговорно и добре. За което сме им благодарни.