Когато гледахме „Adolescence“, много от нас си казаха: това е страшно. Но е сериал. Днес линчът в Пловдив за пореден път показа, че животът е по-изненадващият сценарист.
37-годишният Георги Кузев е примамен на Младежкия хълм от група тийнове, които според прокуратурата са го възприемали като педофил и са решили да се саморазправят с него. Петима са го били до смърт, а други петима са гледали, Днес излязоха още зловещи подробности.
Съдът остави петимата обвиняеми в ареста и в мотивите си разкри подробности, от които човек трудно може да не потръпне: заплюване, рисуване на свастики върху тялото на жертвата, гасене на фасове върху него, душене с чантичка, бръснене на вежди, обиди и побой, продължили с часове въпреки молбите за милост. След това от Георги са взети 30 евро, с които младежите си купили дюнери! Има и данни за снимки и видеа, свързани с престъплението, които са били публикувани в социалните мрежи. Адвокат на обвиняемите нарече убийството "Импулсивно решение с трагичен край". Но истината е , че всичко това не може да бъде импулс, това е добре планирано изтезание.
Точно тук „Adolescence“ вече не изглежда просто като телевизионен сериал. Защото най-страшното в случилото се в Пловдив не е само жестокостта. А начинът, по който група деца очевидно е преминала границата между това да смяташ някого за „лош“ и това да престанеш да го възприемаш като човек.
В „Adolescence“ едно момче попада в свят, в който интернет, груповата идентичност и чуждите идеи постепенно започват да оформят представата му за себе си и за останалите. В Пловдив имаме нещо различно, но тревожно близко като механизъм. Една група тийнеджъри /от нормални семейства по думите на адвокатите/ решава, че е открила „враг“. След това решава, че има право да го съди. След това – че има право да го наказва. А накрая границата между наказанието и убийството просто изчезва. И когато човекът срещу тях вече не е човек, а „педофилът“, „врагът“, „лошият“, всичко става възможно.
Нормално е да го унижаваш, да плюеш по него, да драскаш свастики по тялото му, да гасиш цигари по него като в нацистки концлагер, да го душиш и риташ. А след това да го ограбиш и с парите му да си купиш дюнер. И да вечеряш спокойно, вероятно хилейки се на клипчетата от инквизицията. Това е може би най-страшният детайл от цялата история. Показва, че за тези ученици чудовищната им постъпка е нормално ежедневие точно както яденето на дюнер. Все едно нищо особено не се е случило.
Тук е моментът, в който трябва да спрем да питаме само „абе какви са тези деца?“. И да започнем да питаме в какъв свят са израснали? Това поколение е различно от всички преди него. Не защото е по-лошо. А защото голяма част от социализацията му се случва в среда, която родителите и учителите не познават. Ние познаваме Facebook. И после започва зоната на здрача. TikTok, Discord, Telegram, затворени групи, анонимни профили, гейминг общности, алгоритми, които знаят какво привлича вниманието на едно дете много по-добре, отколкото родителят му знае. Детето може да има стотици виртуални контакти и нито един възрастен да не знае какви идеи циркулират между тях. И затова е малко нелепо, когато след подобна трагедия започнем да обсъждаме дали някой е слушал Pantera, Sepultura или Азис.
Не, музиката не е виновна. Тениската на една метъл група не прави човек жесток. Това е удобният разговор, защото е прост. Много по-трудният въпрос е друг: Какво се случва между тези деца, когато са заедно? Какви са правилата в тяхната група? Кой е „героят“? Кой е „врагът“? Как се печели уважение? Какво се смята за смешно? И в кой момент жестокостта започва да носи престиж? Защото едно е да гледаш насилие на екрана. Съвсем друго е да започнеш да го възприемаш като начин да докажеш себе си пред групата.
Точно затова не можем да решим този проблем с още един час „Религия и добродетели“, още една лекция за доброто и злото или още едно родителско „Не стой толкова в телефона“.
Това поколение трябва да бъде разбрано в неговата среда. Да знаем какво гледа. Какво чете. Кои са неговите онлайн авторитети. Какви общности посещава. Какви идеи среща. И какво му се предлага от алгоритмите, когато една тема започне да го интересува. Защото интернет вече не е просто място, в което децата прекарват свободното си време. Той е мястото, в което част от тях изграждат своята идентичност. И ако ние отсъстваме от този свят, не можем да се появяваме едва когато полицията сложи жълтата лента и да крещим по журналистите да не снимат децата, защото са непълнолетни.
Тогава вече е късно. „Adolescence“ не е предупреждение за някакви чужди деца. Пловдив също не е просто поредната криминална хроника. И двете истории задават един и същ неудобен въпрос: Кой възпитава децата ни?
Ако отговорът е интернет, проблемът далеч не самото убийство. Проблемът е, че сме оставили цяла една генерация да бъде възпитавана от среда, която самите ние почти не познаваме. И после се чудим как е възможно деца да извършат нещо, което ние не бихме могли да си представим дори като мисъл. Може би първо трябва да спрем да казваме „Тези деца са различни“. И да признаем, че това са нашите деца. Просто растат в свят, който ние още не сме се научили да разбираме. И да поискаме реформи в образованието, които вече са безвъзвратно закъснели. Защото само с часове по религия няма да стане!
Още от категорията
Виж всички
След убийството в Пловдив: Pantera, Sepultura и културата на бунта: Може ли музиката да обясни жестокостта?
От TikTok до линча: Как изгубихме децата си?
Темите на Traffic News
