Всеки зависим може да се възстанови, убеден е Александър Илиев. След дълги години опит и обучение в Португалия и Англия, той се завръща в България и създава терапевтичен център „Жива“, в който се лекуват хора с различни зависимости. Ежедневно Илиев се среща с пациенти, които се борят с алкохол, хазарт, наркотици, както и със семействата им, опитващи да им помогнат. И отговаря на един и същ въпрос: „Как да накарам човека, когото обичам, да се лекува?“

Защо не търсим помощ?

„Работя от близо 20 години със зависими хора. Наскоро обсъждахме въпроса: „Какво ми пречеше да потърся помощ?” Мога да го обобщя с три неща – не знаех какво се случва с мен, неправилно търсене на помощ и неправилна поддръжка“, казва Илиев.

Една от най-големите пречки по пътя към лечението е вътрешният монолог на зависимия – сравняването с „по-зле“ случаи, което води до минимизиране на проблема.

„Всеки зависим на тази планета в представите си се сравнява с друг зависим, чийто случай е по-тежък. Съответно – онзи трябва да се лекува, не аз. Това ние наричаме минимизиране или отхвърляне на проблема.  И точно този начин на мислене спира пътя да свържем човека с проблем с място, където да се лекува“, разказа Илиев по време на форума „Заедно срещу зависимостите, пандемията на XXI век“, който се проведе в Пловдив. Събитието, организирано от терапевтичен център "Жива", събра на едно място лекари, психолози, психиатри и други специалисти с една обща цел – търсене на решения в борбата със зависимостите.

Кога настъпва промяната?

Промяната идва в един специфичен момент, който Илиев нарича „предаване“ – но не в смисъл на капитулация, а в смисъл на осъзнаване: „Имам проблем, нека да направим нещо по въпроса.“ И именно този тип „предаване“ води към възстановяване. То се случва за много малко хора преди лечението. За повечето – в процеса. И за да стигнат до там, ключова е ролята на семейството.

"За да постъпи някой да се лекува, това зависи изцяло от правилното поведение, отношение и ангажираност на близките към проблема", категоричен е специалистът. 

Грешките на близките: когато добрите намерения вредят

Масово зависимите не постъпват за лечение по собствено желание. Те трябва да бъдат подкрепени от семейството и приятелите. Една от най-честите и фатални грешки, които близките допускат, е създаването на фалшиво усещане за нормалност. Надявайки се, че това ще спре човека да злоупотребява, а в същото време настояват за лечение. Този парадокс може да направи зависимия още по-неспособен да разпознае мащаба на проблема. Защото докато той все още „функционира“ външно – ходи на работа, осигурява семейството, същинските последствия остават невидими.

„Не е задължително да има закъснение за работа. Но работният ден изглежда по съвсем различен начин“, казва специалистът.

Когато обсесията изяде живота

„Зависимостта е силна обсесия. За да се обслужва тя, на нас ни трябва време. Откъде го взимаме? От другите сфери на живота“, обяснява Илиев. В началото това изглежда като компромис. Но с времето обсесията се разраства, а качество на живот във всички сфери започва да страда – лична, професионална, семейна.

Терапевтичната общност: не си сам

Илиев работи не само с постъпилите пациенти, но и с техните близки, като изгражда план за лечение. Защото възстановяването не е еднократен акт, а процес.

„Постъпването е процес. Осъзнаването е процес. Лечението – също“, казва специалистът.

Да се предадеш не значи да загубиш

Има две форми на предаване, казва Александър Илиев. Едната е: „Такъв ще си остана, налейте ми още малко.“ Другата е: „Имам проблем, нека да направим нещо по въпроса.“ Илиев и колегите му подкрепят втория тип хора. И са категорични – зависимостта е състояние, което може да бъде променено. С правилния подход. С ангажираност. И с вярата, че възстановяването е възможно – за всеки. 

Как ТикТок и вейпингът променят детския мозъкЕкраните активират хормони на удоволствие, които водят до пристрастяване и трайни неврологични последствия, предупреждава д-р Светлана Димитрова

Номофобия, работохолизъм, лайкове вместо любов: Новите лица на зависимосттаЕдин човек е толкова щастлив, колкото децата му позволят да бъде, цитира д-р Неделя Щонова един притеснен баща