Преди време разговарях с един емигрант, напълно интегриран в България. Той ме попита: "Ето сега имам български паспорт, говоря български, ожених се за българка. Аз сега българин ли съм?"

Замислих се - всъщност не е толкова лесно да се дефинира понятието. Отговорих му: "За да си истински българин, трябва да смяташ Ботев и Левски за велики хора и да се гордееш, че имаш нещо общо с тях!". 

Около тези две имена (и още няколко, разбира се) се простира духовната територия на България. Може да пътуваме в чужбина, да напуснем физическата територия, но си оставаме българи, докато носим в душите и сърцата си Ботев и Левски.

Но емоцията не трябва да ни пречи да търсим истината за Ботев. Например една импровизирана анкета сред познати ни показа, че извън стандартните клишета - “Радецки”, Козлодуй, Околчица – ние знаем малко за Ботев.

Учили са ни, че е роден в Калофер, но самият Ботев пише за родното си място. “… Такива чувства изпитах, като влизах в родното си село Осен, до Враца…” Хората в Осен и до днес се гордеят, че великият поет е роден в тяхното село.

Общоизвестно е, че през юли 1875 г. Христо Ботев оглавява революционния комитет в Букурещ. Но реално той ръководи този комитет само около три месеца.

Оказва се, че Ботев е дал разрешение на касиера Драгой Шопов да употреби комитетските пари за свои лични дела. Касиерът на свой ред ги дал назаем на своята любовница, която имала нужда от пари и го заплашвала, че ще се самоубие. Като получила парите, дамата изчезнала с тях. Разяреният Ботев притиска касиера да върне сумата. Шопов се прибира в квартирата си и се самоубива.

Разказват, че след като се разбира, че парите са изчезнали, Георги Апостолов заплашвал с револвер Ботев. Ботев изпада в тежка изолация. Целият му авторитет рухва заради съмнението, че с комитетските пари е злоупотребено. Ботев попада или в позицията на съучастника в злоупотребата, или в ролята на непрактичния глупак, който е попилял общите пари. И в двата случая – нищо добро…

Апостолите се преместват тайно в Гюргево и там учредяват нов комитет, но вече без Ботев. Именно този нов комитет вдига Априлското въстание през пролетта на следващата година.

За целта някъде в средата на април 1876 г. в Букурещ пристигат Никола Обретенов и Георги Апостолов. Те купуват оръжие и ангажират за войвода прочутия Филип Тотю.

Но когато всичко изглежда готово, Филип Тотю се отказва. Зли езици намекват, че Тотю е искал дебел хонорар за професионалните си умения на специалист по четническа тактика. Но това едва ли е вярно. Най-вероятно опитният войвода се е отказал, защото е разбрал, че искат да го вкарат във военна авантюра, която няма шанс за успех.

Четата остава без войвода. Обретенов и Апостолов не са особено известни, нито много уважавани - трябва им авторитетна личност, която да оглави четата. Отиват при Ботев, за да му предложат да оглави четата. В първия момент Ботев се стряска, като ги вижда; даже (според някои свидетелства) казва нещо от рода на: “Да ме стреляте ли сте дошли?” .

Но когато разбира за какво го търсят, Ботев приема с ентусиазъм да стане войвода на четата. За оклеветения и отритнат Ботев тази възможност за реванш е същински подарък от съдбата. “Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че “Моята молитва” се сбъдва!” пише той след седмица в едно от предсмъртните си писма. Четниците се качват на “Радецки” с паспорти и билети за Сърбия. Едва на парахода военният ръководител Никола Войновски обявява истинската цел на пътуването - помощ на въстаналата Враца.

Изненадата сред четниците е смекчена от еуфорията по овладяването на “Радецки”.

Нататък е известно - слизането на козлодуйския бряг, развятото знаме, целуването на земята. Но се премълчава, че няколко четници отказват да слязат от парахода и продължават към корпуса на генерал Черняев. Има и един пияница, който едва не се удавя в реката. Него четниците оставят в Козлодуй “поради пълната му невъзможност да върви или да се крепи на конско седло”.

Знае се как е “посрещната” четата в Козлодуй - празният мегдан и изпокрилите се селяни. По-нататък положението става все по-лошо…

С други думи, няма и помен от масовата подкрепа, на която Ботев, с романтичната си душа, е разчитал. Един велик поет попада в чета, която преследва политически цели, но с военни средства. Заради несъмнения му авторитет обявяват Ботев за войвода, но някои четници са с несравнимо по-голям военен опит от него.

Ботев е облечен в театрална униформа, обут е в реквизитни чизми, които, освен че са му малки, се разпадат; няколко дни поетът ходи бос, краката му са разкървавени…

Четниците го уважават като поет, но той не е опитен в сраженията. Защото и войната, както и изкуството, е не само емоция, но и занаят, който се изучава дълго и изисква специфичен талант.

Някои ги бива в творчеството, а други - в битките. Всяка цивилизация е имала нужда от духовници, войници и работници. Но не е лесно да преминеш от едно съсловие в друго… Затова (по думите на Соколов) “… по решение на съвета на войводата се определи място във втората редица, като му се каза да не се движи, а просто там да седи”.

В разгара на битката при Милин камък Ботев внезапно изчезва. Разнася се слух, че е паднал убит. Апостолов и Обретенов откриват Ботев в една пещера - “облегнат на едната си ръка и замислен, очите му бяха пълни със сълзи, мрачен и отчаян…”.

Ботев се нахвърля върху Апостолов и Обретенов с най-обидни думи. Нарича ги лъжци и измамници; пита къде са врачанските въстаници, къде е народът, който са дошли да освобождават; обвинява двамата, че с долнопробната си манипулация са обрекли на сигурна гибел 200 души юнаци.

От този паметен момент нататък Ботев рухва психически. Под една или друга форма това е отбелязано в спомените на всички оцелели четници.

На Околчица на 2 юни четниците целия ден водят сражения с напиращите от три страни турци, черкези и башибозуци. Към 20 часа притъмнява и става невъзможно битката да продължи. Турците се изтеглят на по-безопасни позиции, а четата се разделя на две.

В тъмното Войновски заема височините, за да осигури тила на групата, предвождана от Ботев. Тази група се запътва към близкия извор. Последни се придвижват Ботев и петима души от щаба му. Всички те спират за кратко съвещание.

Ботев говори нещо афектирано с 3-ма; другите двама са на разстояние – вероятно като охрана. Няколко минути по-късно Христо Ботев е мъртъв. Около тази смърт винаги е висял въпросът: кой е убиецът?

Всеки, който се е запознавал с хилядите страници спомени и анализи за смъртта на Ботев, неизбежно добива чувството, че нещо се крие или премълчава.

Основните версии за убийството на Ботев са три:

1.

Убит от турски куршум - от добър стрелец - защото, както стана ясно, турците не са били близо. Или пък – от заблуден куршум, дошъл откъм турските позиции. Без съмнение черкезите са имали мотив да убият Ботев, но имали ли са възможност точно в този момент?!

Било е към 20 (21) часа вечерта в планината; не е ли било тъмно вече?! Възможно ли е от голямо разстояние да бъде уцелен Ботев? Никой от оцелелите 3-ма четници не е видял облаче пушек от изстрел - а тогава оръжията са стреляли с димен барут.

Никой не е видял и пламък от изстрел. Никой не заляга, не се крие, не открива защитна стрелба - няма по кого. Версията за “вражески” куршум е официалната, но не е много убедителна. Затова пък е единствената версия, която не посяга на архетипа на Героя, чийто носител е образът на Ботев в душите на българите. Дали именно затова тази версия е станала официална?

2.

Ботев се е самоубил от отчаяние и безизходица. Това е версията, която подкрепя уважаваният драматург и писател Стефан Цанев. Не може да бъде категорично отхвърлена, но точно този ден четниците не са дали нито един убит, а турците – многобройни жертви. Някак не се връзва.

3.

Убит от четник от щаба. След като става ясно, че въстание във Врачанско няма да има, в ръководството на четата възниква сериозен конфликт накъде да продължат.

Вече не се очаква помощ отникъде, няма хляб, патроните са на свършване. Десетки четници са убити, други - дезертирали или просто изгубили се.

Въпросът е: а сега накъде? Ботев е искал да съхрани живота на останалите момчета и своя, разбира се, като поведе четата към Сърбия и я присъедини към корпуса на генерал Черняев, за да продължи борбата. Но Апостолов и Обретенов били патриоти фанатици. Те вярвали, че въстанието в Пловдивско продължава, и искали да се присъединят към него. Нямало е откъде да знаят, че въстанието е потушено навсякъде. В този момент най-вероятно четниците от щаба са се изпокарали накъде да тръгнат и кой да командва.

Били са недоспали, изтормозени, напрегнати до предела на силите си. В разправията Апостолов е кипнал и е застрелял Ботев. Вероятно Апостолов е виждал Ботев като предател, а Ботев е възприемал Апостолов като глупак.

Последващите събития потвърждават становището на Ботев. Не вярвам, че Ботев е убит за пари. Войновски е бил далеко, Обретенов вероятно е бил на страната на Апостолов, но той не е човек, който бърка за револвера, без много да му мисли.

Перо Македонеца е бил прострелян в коляното и не е имал нито желание, нито възможност да се запъти към Панагюрище. Апостолов е имал и мотив, и възможност; и необходимия характер за такова действие. Има и други спомени от епохата - без връзка с Ботев - че Апостолов е бил кибритлия, вадел е револвера си за щяло и нещяло.

Не вярвам във версията за сложен заговор и убийство за пари. На базата на изчетените документи и анализи ми се струва най-вероятна версията за моментен пристъп на гняв, основанията за който са се трупали ден след ден. Обретенов и Апостолов са повикали Ботев да води четата за пред хората, очаквали са той да е нещо като представителна фигура; но с мощния си авторитет Ботев ги е изместил.

Ако се е случило така, бихме се изкушили да приемем, че Апостолов е убиец и злодей. Но не бих искал да разсъждаваме така. Още на другия ден Апостолов е убит в бой с турците. От тези, които са били непосредствено около Ботев, оцелява само Обретенов. Той до края на живота си отказва да разкрие всички подробности около смъртта на Ботев. Може би за да не подкопае единия от стълбовете, на които се крепи националното самосъзнание.

Като сценарист анализирам не само фактите, но и характерите на хората и как те биха действали при едни или други обстоятелства. Без съмнение, Апостолов е най-вероятният стрелец. Но не мисля, че е морално да обявяваме за злодей едно момче на 22 години, загинало в бой за свободата на родината си. Хора, които не са понесли дори един шамар заради родината си, нямат право да съдят хора, които са загинали за България.

Покрай “Радецки” романтичната история за четата с обаятелния млад войвода обикаля света. За четата пишат дори и вестници в Южна Америка. Всъщност,четата постига политическите си цели. “Лудите глави” не умират напразно.

Коментарът е на проф. д-р Марин Дамянов, публикван в 24 часа