С всяка изминала година суматохата около водоразделната дата 10 ноември намалява. Видимо гасне патосът, с който се превъзнася „дворцовия преврат“ на върхушката на БКП срещу бай Тошо през есента на 1989 г, положил началото на демократичното избухване. Намаляват и клетвите срещу „перестройчиците“, срутили образцовата социалистическа родина. Крайностите се оттеглят с увеличаването на историческата дистанция, а и вече три поколения в активна възраст нямат памет за соца. За тях думи като „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“, комсомолец, герой на труда, мавзолей, ТКЗС, марксизъм-ленинизъм и прочие са далечни и непонятни.

Не е далеч времето, когато спомените за комунизма ще им се струват бабини деветини. Останалите, които по чисто биологични причини ще намаляват, някъде дълбоко в подсъзнанието са потопили възторзите и надеждите от площадите в началото на 1990-те. Мечтите на повечето за свободна, демократична и благоденстваща България бяха ограбени без остатък. Много от мечтателите вече водят улегнал живот на Запад, други са емигрирали във вътрешния си свят и обитават своите малки приятелско-роднински оазиси с убеждението, че политиката и обществените дела са дяволска работа и следва да бъдат оставени на най-порочните, алчни и глупави сънародници.

Днес въпросите на властта, политическото представителство и идеологическите битки терзаят въображението на тънко малцинство от жълтите павета и малобройни котерии в общинските и областните центрове. Огромната част от хората гледат с презрение и отвращение към политическата класа, и палят свещи с простичка молитва да не са толкова въртоглави управниците и да прибират по-малко рушвети. Комунизмът трябваше да бъде разрушен и го разрушихме успешно, а през това време комунистическата номенклатура чудотворно се превъплъти в новата бизнес-класа. Успехът е поразителен – днес като кажеш „комунист“, се разбира възпълничък олигарх с пура, а не разгонен студент или бунтовен работник, прекалили с четенето на брошурите на Маркс и Енгелс и нарушаващи уличната тишина.

Проблемът е, че от магията на разрушението се излиза трудно и днес голяма част от останалите обществени сили са впрегнати в деструктивни каузи. „За 28 години ние постигнахме забележителен прогрес, от най-бедните в Източния блок, станахме най-бедните в Западния”, пошегува се един приятел от Фейсбук – новата виртуална реалност, в чийто сос къкрим. Държавата ни се премести от южния фланг на СИВ и Варшавския Договор на източния фланг на ЕС и НАТО. Изпълнихме геополитическите си блянове, а все така се чувстваме унизени. Медиите преди бяха пълни с куха комунистическа пропаганда, написана на скучен бюрократичен език. Днес са превзети от всевъзможни катастрофи и нещастия, написани неграмотно. Преходът е сбъркан и няма две мнения по този въпрос. Единствените разногласия са кога ще свърши кошмарът и как да го прекратим.

Преходът приключи с влизането ни Европа, казват едни. Ще се въртим в пустинята 40 години, докато напуснем омагьосания кръг, пророкуват други. Никога няма да се оправим, убедени са трети. Няма да е лошо един ден да усетим, че силно сме ударили дъното и да започнем да се оттласкваме нагоре. В мига, в който съзидателните сили вземат връх и започнат да обединяват обществото надеждата, че България върви към по-добро отново ще замъждука на хоризонта.

Руслан Йорданов, PlovdivTime