Иван Демерджиев отново е в ролята, която очевидно предпочита най-много – на остър критик на Министерството на вътрешните работи. В серия от интервюта и публични участия той поставя под съмнение действията на разследващите по трагедията край Петрохан и говори с увереността на човек, който би действал „мигновено“, „решително“ и „без компромис“, ако беше на власт. Само че зад тази увереност започват да излизат факти, които поставят под съмнение не само думите му, но и неговата собствена роля и отговорност.

Най-същественият удар до момента  по публичния му образ дойде след като стана ясно, че разрешителни за част от бойния арсенал на групата от „Петрохан“ , са били издадени именно по време на неговия мандат като вътрешен министър. Вместо да даде ясно обяснение, Демерджиев внезапно прекрати комуникацията с медиите. Журналистически въпроси останаха без отговор, включително и опитите на bTV да се свърже с него за позиция.

Мълчанието обаче продължи само до момента, в който се появи в подкаст студио, където разговорът протече в напълно различна атмосфера. Там, вместо критични въпроси, той получи удобна трибуна, на която да представи своята версия. Демерджиев използва добре познатия си подход – смесване на юридическа терминология с политически внушения, което създава впечатление за експертност, но на практика избягва конкретни отговори. Тази реторика може да звучи убедително за масовата аудитория, но оставя ключови въпроси без отговор.

Особено показателен е контрастът между твърденията му, че никога не се е намесвал в работата на структурите, отговарящи за контрола на оръжията, и конкретни случаи, които поставят това под съмнение. Един от тях е свързан с неговия приближен Костадин Маршавелов от групировката К2. Маршавелов успява да получи разрешително за оръжие при обстоятелства, които предизвикват сериозни въпроси – включително смяна на адресна регистрация и формално обвързване с началника на КОС в съответния район.

Как Константин Маршавелов от К2 се сдоби с оръжие въпреки полицейски отказ и криминално досие?Приятелски кръг с бивш шеф на 5 РУ и служител на КОС са изработили схемата за добиването на разрешителното

Още по-показателен е фактът, че след възникването на правния спор Демерджиев лично се явява като адвокат по делото, свързано с оръжието на Маршавелов. Делото е загубено на първа инстанция. Това поставя въпроса за ролята му – дали е бил просто адвокат, изпълняващ професионалните си задължения, или част от по-широка мрежа на влияние, в която институционалните решения и личните връзки се преплитат. Тук изниква и логичният въпрос - ще даде ли ново разрешително за оръжие на Маршавелов и ще покрие ли контрабандистите, ако се върне на бял кон в МВР, за което мечтае? 

Този модел не е изолиран случай. Демерджиев е представлявал и лица, разследвани във връзка с изчезването на двама контрабандисти и мащабен наркотрафик. Формално това е част от адвокатската професия, но когато същият човек по-късно заема поста на вътрешен министър и започва да говори за морал, принципи и институционална отговорност, възниква неизбежният въпрос – къде свършва професионалната защита и къде започва моралната отговорност?

Още по-фрапиращ е контрастът между сегашните му критики по случая „Петрохан“ и информацията за първите сигнали по него. В свое интервю Демерджиев заявява, че ако е имал информация за подобна дейност по време на мандата си, би реагирал незабавно и би предприел мерки срещу цялата група. Само че, няколко часа по-късно в друго интервю Валери – бивш близък на Ивайло Калушев – заявява, че първите сигнали за дейността в хижата са подадени в ГДБОП още през 2022 година. Именно тогава Демерджиев е вътрешен министър.

Валери, посочен от майка си за „морален убиец" на Петрохан: Страхувах се, подадох сигнал в ГДБОП още през 2022-аПървите сигнали към МВР за дейността на Калушев са докато Иван Демерджиев е вътрешен министър

Този факт поставя въпрос, който не може да бъде пренебрегнат:ако сигналите са били налични, защо не са последвали действията, които самият Демерджиев днес твърди, че би предприел? Ако не е знаел – това поставя въпроси за ефективността на управлението му. Ако е знаел – възниква още по-сериозният въпрос защо не са предприети действия.

Още повече, че той държи жива теорията за „всички версии да бъдат  разследвани“, с което храни конспираторите и в същото време бърка в раните на близките на жертвите. Това трупане на политически дивиденти е показателно за същността на неговата личност.

Към момента Демерджиев не е дал ясно обяснение, вероятно ще му трябва време, за да отговори на тези въпроси. Вероятно очакваме познатия модел – мълчание в неудобни моменти и активност в контролирана среда, където въпросите не са критични. Това поведение е трудно съвместимо с образа на принципен реформатор, който той се опитва да изгради.

Същевременно той продължава активно да присъства в медийното пространство, използвайки всяка възможност да критикува институциите, които самият той е ръководил. Тази стратегия създава усещането за дистанциране от собственото му управление, сякаш той не носи никаква отговорност за състоянието на системата, която днес анализира.

Паралелно с това не остава незабелязана и политическата линия в публичното му поведение. Демерджиев не пропуска възможност да парадира с близост до президента Румен Радев, който го назначи за служебен министър. Тази близост неизбежно поражда въпроси дали сегашната му публична активност е част от подготовка за нова роля в изпълнителната власт.

В крайна сметка остава основният въпрос – дали Иван Демерджиев е безпристрастен критик на системата или човек, който се опитва да пренапише собствената си роля в нея. Думите му са силни, но фактите около неговите действия и решения продължават да поставят под съмнение тяхната тежест.

Защото най-лесно е да критикуваш системата, когато вече не си част от нея. Много по-трудно е да обясниш какво си направил, когато си имал властта да я промениш.

Прекрачи ли закона Демерджиев, докато хвърля поредната сензация в ефир?„Очевидно имам информация" по казуса с убийството на Алексей Петров постави сериозни въпроси към юриста