Всеки японец знае кой е Сайго Такамори – един от най-известните самураи в историята на Япония, наричан и последния самурай. Но името на неговия съвременник Сейго Ямадзава остава почти непознато в България, въпреки че той има своето място в историята на Освобождението ни. Това обаче вече може да се промени. Двама пловдивчани посветиха мащабно историческо изследване на японския воин, участвал в Руско-турската война от 1877–1878 г.

Снощи в Епископската базилика на Филипопол бе представена книгата „Първият самурай. Монографично изследване за участието на Сейго Ямадзава в Освобождението на България“ (2026, издателство „Нитон“).

Изданието представя непознати досега архивни свидетелства за живота и военната мисия на японския самурай, изпратен в България по време на Руско-турската война. Изследването проследява участието му в бойните действия край Плевен, отличията, които получава, и връзките му с българската история. Особено любопитна е пловдивската следа – авторите разглеждат и хипотезата, че съхраняваният в Регионалния исторически музей – Пловдив близо 300-годишен самурайски меч може да е принадлежал именно на Ямадзава.

Автори на монографията са доц. д-р Атанас Владиков от Пловдивския университет и д-р Иван Ботев от Токийския университет. В научния екип участват още доц. д-р Евгений Кандиларов, проф. д.н. Мария Шнитер и проф. Джунко Сугихара.

Работата по книгата отвежда двамата автори до японските държавни архиви, където с помощта на българистката проф. Джунко Сугихара откриват 27 важни документа от периодите Едо и Мейджи. За първи път в изданието са публикувани преводи на автентични японски архивни свидетелства, които хвърлят нова светлина върху присъствието на Ямадзава в България.

Историята на самурая е забележителна. Роден през 1846 г. в самурайско семейство, той преминава военно обучение в САЩ и Франция, служи като личен телохранител на японския император, а впоследствие е изпратен като военен наблюдател към Девети армейски корпус на генерал Криденер. Документите, представени в монографията, свидетелстват за участието му в сраженията при Плевен, включително в третата атака срещу града.

Сред отличията му са румънският орден „Дунавски кръст“, връчен от княз Карол I, и руският орден „Свети Владимир“ IV степен с мечове, получен лично от император Александър II. Именно кръстосаните мечове върху отличията са сред доказателствата за прякото му участие във военните действия, а не само за изпълнение на наблюдателна мисия.

В изследването са включени и сведения за легендите, свързани с Ямадзава в плевенското село Брестовец, където местни предания го описват като изключителен майстор на японското фехтовално изкуство кенджуцу. Преди година в селото бе открита и паметна плоча в негова чест.

По време на представянето представителят на Посолството на Япония в България Рьори Хошигучи поздрави авторите за работата им и подчерта значението на подобни изследвания за сближаването на двата народа. Той отбеляза и дългогодишните приятелски отношения между Пловдив и японския град Окаяма. Събитието бе посветено и на 180-годишнината от рождението на Сейго Ямадзава.

Сред официалните гости бяха областният управител на Пловдив Георги Янев, проф. д.н. Мария Шнитер и директорът на ОИ „Старинен Пловдив“ Донка Налбантова.

Проф. Шнитер сподели личната си ангажираност с темата каза, че е проследила целия процес по създаването на ръкописа. Тя подчерта, че макар книгата да е монографично изследване, тя е написана на достъпен език. За първи път се публикуват преведени автентични документи от японските държавни архиви.

Проф. Шнитер не изключи възможността - нейният прадядо, който също е участвал в обсадата на Плевен като доброволец да е познавал лично Ямадзава. Тя отбелязва и приноса на бащата на Иван Ботев – Боти Ботев, популяризирал рано японските бойни изкуства в България.

Самият Иван Ботев, който има черен колан по джудо, направи кратко отклонение като направи презентация на съвременни тренировки по древния апонски спорт кенджуцо и паралел с легендите за "жълтия дявол, който с меча си разсичал турците на две" , както и до днес разказват в племенското село Бистрец. 

Книгата е с обем от 340 страници и съдържа 120 фотографии, архивни документи и исторически свидетелства. В подготовката на изданието участва и Христо Миков – учител по история и цивилизации и журналистика в СУ „Пейо Яворов“ в Плевен.

Монографията е посветена и на предстоящата 150-годишнина от Плевенската епопея – повод да бъде припомнена една малко позната, но любопитна страница от общата история на България и Япония.