Преди  25 години пловдивчанката Ива Йовчева напуска Пловдив и заминава за Щатите. В себе си има 3 000 долара, с които да плати семестъра си в университет в Небраска и да си наеме квартира. Също така носи в себе си огромна упоритост и категорично решение да успее. Днес дамата управлява една от най- бързо развиващите се компании в САЩ за изкуствен интелект в  областта на козметичната промишленост. Ива има бакалавърска степен по математика, магистърска степен по оперативни изследвания и инженерство от Университета на Мичиган и магистърска степен по бизнес администрация от Harvard Business School.  Преди да създаде заедно със своя приятелка Лена Скиарова  стартъпа Good Face Project, тя работи като стратег и анализатор в големи компании. Решава да приложи опита си в приложната статистика и анализа на данни и създава платформа на управление на козметични формули в съответствие с нормативните изисквания и иновации в целия свят. Днес 20 % от козметичните компании в Щатите успешно използват платформата, а екипът на пловдивчанката е разложен на няколко континента. Срещаме се с Ива в Пловдив, където тя идва ежегодно, за да види родителите си.  Разговаряме с нея за нейната Американска мечта и пътят, който е изминала от ЖР „Тракия” до Калифорния.

 

- Как се озовахте в Америка?

- Завърших Математическа гимназия през 1998 г. Бяхме випуска, който напусна 100 % България. Вече бях решила, че искам да уча в Щатите. Но след като завърших не кандидатствах с математика, както всички очакваха, а се записах английска филология в ПУ. Междувременно всеки ден сядах и търсех евтин колеж в Щатите. Намерих един в средата на Небраска, на 5 часа път с кола от Омаха. Свързах се с университета и там като чуха резултатите от тестовете, които бях издържала, те не повярваха, че искам да уча там. Поисках да ми изчислят до стотинка колко ще ми струва първата година, тъй като имах огромно желание да уча там , но не и средства. В крайна сметка се записах. Казах на родителите ми какво съм решила, а майка ми толкова се притесни, че повърна. Защото те не очакваха да отида на другия край на света. Семейството ми беше доста бедно и нямахме никакви пари. По онова време още нямаше как да тегля кредит. В крайна сметка от 5 приятелски семейства взехме общо 3 000 долара назаем и заминах. Там веднага започнах работа след лекциите, работила съм какво ли не – нощна сестра в дом за възрастни хора, сервитьорка, чистачка. Само проституция и друга не съм се занимавала. След това продължих образованието си в други университети.

- Имало ли е момент, в който сте искали да се откажете?

- Имало е моменти, в които съм била толкова отчаяна, че съм заспивала, плачейки нощем и съм си мечтала майка и татко да са до мен и да ме прегърнат. Но никога не съм допускала , че ще се откажа и ще се върна. Никога не съм ги тревожила, че ще се върна и ще се наложи да се грижат за мен. Винаги съм искала да им покажа, че и аз мога да се грижа за тях. Другото е, че аз излязох от България много млада и аз сама се отгледах там.

Както казват в Америка, дължа всичко на „големите си момичешки панталони” и на Бог. Но не бих променила нищо. Ако човек е здрав, може да се справи с абсолютно всичко. Благодарна съм за школата, през която преминах. След това успях да помогна на брат ми, които също дойде в Щатите сега живее там със семейството си.

- Как се озовахте от Небраска в Харвард?

- След Небраска, се преместих в Мичигън, където бях в докторска програма . Бързо разбрах, че академичната кариера не е за мен. Там обаче срещнах бъдещия си съпруг. Той ме убеди, че трябва да защитя и магистърска степен. Защитих магистратура по индустриален мениджмънт. След това отидох да работя в Уисконсин. Бразилецът остана в Мичигън и продължихме нашата връзка от разстояние. Но любовта наистина е по-силна от всичко. След това двамата се преместихме в Харвард, където той беше преподавател, а аз защитих магистърска степен по бизнес администрация.

Парадоксалното бе , че цялата първа година се носеха слухове, че професор спи със студентка. Живяхме 8 години в Бостън, но в един момент съпругът ми реши , че иска да разработи собствена компания. Вече нищо не ни задържаше в Бостън и решихме да потърсим по-топъл климат и се преместихме с децата в Сан Диего.

 - Разкажете ми повече за вашата компания и работата ви?

 - Продуктът, който създадохме е насочен към подпомагане на производителите на различни козметични продукти. В момента законите и регулацията се променят много бързо. Преди около 5 години потребителят започна да се събужда и да проявява интерес към съдържанието на продуктите и начинът, по който се произвеждат. Съответно и регулациите се промениха в зависимост от желанията на клиентите. И законите в целия свят се променят изключително бързо. А платформата ни съдържа законодателната база на страните в целия свят и се актуализира непрекъснато. За да могат формулите да се актуализират на база новите регулации имат нужда от технология, която бързо да им дава информация. Също така търсят информация какви промени се очакват, за да могат да удължат живота на своите формули.

Софтуерът е базиран на създадена от мен и съдружничката ми онтология. В продължение на 6 години ние създадохме един клас алгоритми и най- голямата онтология на молекули, която има повече от 170 милиона възела. В козметичната химия има около 300 хиляди от тези възли. Всеки възел има малки етикети какви научни трудове на публикувани за това съединение. Това е нашата база, която е надградена с таблица с регулациите и законите, които в момента съществуват. Платформата включва и съвети за оптимизация – как формулата да бъде стабилна, добре приета от клиентите.

 - Колко е дълъг пътят от една добра идея до големите клиенти?

- Компанията е на пазара от 2021 година и в момента повече от 20% от производителите на козметика използват нашия продукт. Признавам, че никога не сме мислили, че ще стигнем по тук . Понеже винаги сме си мислили, че ако имаме добра идея – тя вече е осъществена, за нас беше изненада колко всъщност е ниска летвата за технологиите, които помагат да хората , която работят в козметиката. Оказва, че това е се отнася и за много други индустрии. В момента влизаме на френския пазар, като наши клиенти вече са L”Oreal , Chanel, Hermes и др.

- Как изглежда един ваш работен ден, след като екипът ви е на всички континенти?

- С една дума – дълго. Интернационалният екип е около 70 души, като имат екипи във Филипините, Украйна, Австрия, Италия, Полша , Сърбия, Бразилия, Мексико. Всички се познават само виртуално, но много се надявам един ден да се срещнем.

Всяка сутрин се събуждам в 4 сутринта и разговарям с хората от екипа в Европа, след това се прехвърлям на Източното крайбрежие на Щатите и денят приключва с Корея и Китай. Но от самото начало работим по този начин и сме се стиковали. Използваме специално приложение за комуникация, което ни улеснява доста.

 - Смятате ли , че един чужденец трябва да положи повече усилия, за да успее?

- Аз не съм чувствала никога дискриминация. Може би защото съм от генерацията, която много бързо се приспособяваше. На предното поколение преди нас, особено на жените е било трудно, но те са проправили път за нас. Като чужденка, на хората около мен винаги им е било интересно да разговарят с мен, да ме опознават, да научат от мен неща за нашата страна и култура. Не имало нищо , което да ме връща назад. Единствената трудност, която съм срещала там бе недоимъкът през първите пет години, докато учех.

 - Но Щатите вече не са тази държава, в която заминахте!

 - Това е средата , която познавам. Има много неща, които не харесвам там, особено през последните години – политическата система, това, че средната класа почти изчезва. Това, което се случва там ще има глобален ефект върху целия свят, но въпреки това там е моят живот и моето семейство.

- Каква беше вашата Американска мечта и успяхте ли да я сбъднете?

- Звучи много смешно сега. Спомняте ли си сериала Алф? Семейство Танър имаха дъщеря, която беше в гимназията. Тя имаше страхотна къдрава коса и кремави пуловери. Исках да съм като нея и да имам къща като тази, в която живееше Алф. Сега трябва да ме набият, за да нося такива пуловери. 

- Налагало ли ви се е да правите компромиси, за да постигнете целите си?

- Всеки прави компромиси и е важно да можеш да правиш компромиси. Но това се отнася за личните отношения. По отношение на принципите обаче съм доста по –крайна. Не мисля, че в нормалния живот може да имаш ситуация, която да те накара да предадеш себе си. Слава богу , не сме живели по време на война. Не знам как бих постъпила, ако животът на детето ми е застрашен. Надявам се и да не ми се налага да разбирам. Но, заради моя успех да направя компромис със съвестта си?! Забравете.

- А какво всъщност е за вас успехът?

- Ние , хората сме ненаситни като природа. Повечето хора, които създават компании и бизнеси, го правят, защото искат да създадат нещо. За нас успехът е да разширим екипа, да имаме повече клиенти, да направим повече алгоритми. Но това са неща, за които не трябва да седим и да мечтаем. Наясно сме, че ако правим правилните неща и вземаме правилните решения , ще ги постигнем. Аз се чувствам напълно задоволена от нещата, които правя и постигам. Щастлива съм с това, че ставам сутрин рано, че мога да си говоря с хората от екипа, да се грижа за тях. Всичко това ме прави щастлива. Това е чест и щастие. Не знам как бих се пенсионирала един ден, сигурно би било много трудно.

- Има ли разлика между това да си успешен В България и САЩ?

- Със сигурност. Но е трудно да се говори за Щатите като една монолитна държава. Хората са различни в различните щати, в Юга, в Севера, по крайбрежията. В началото, когато пристигнах, нещата бяха доста по-материални. Сега фокусът се измества към разпознаваемостта в социалните мрежи. Важно е колкото може повече хора да знаят името ти. Социалните мрежи коренно променят приоритетите. Това е един начините да покажеш , че си успял. Някой да знае какво си ял за закуска.

 - Как изглежда България от другата страна на океана? Променя ли се?

 - Опитвам се всяка година да си идвам заедно с децата. Майка и татко живеят тук. Тази година за първи път се срещнахме в София и отседнахме там, защото досега не съм имала възможност да опозная столицата. България се променя в положителна посока. Всеки път като се прибирам срещам все повече хора, които са отворени и интересни. Имаше време, когато се ядосвах, че хората са намусени, че са агресивни един с друг, че се държат невъзпитано. Но това го виждам все по-рядко.

- Какво би ви накарало да се върнете да работите тук?

- Ще дойде момент , в който ще бъде трудно да помагам на моите родители и ще трябва да се върна за по-дълго време. За щастие аз мога да работя от всички точки на земята, достатъчен ми е само добър интернет.

- Кое е любимото ви място в Пловдив?

- За мен идването в Пловдив винаги е свързано с много емоции. Съжалявам, че тази година няма да видя Копчетата. Това ми е любимото място.