Голямата сцена на Драматичния театър в Пловдив бе препълнена, а след края на финалните аплодисменти в залата дълго се усещаше онова особено, тежко мълчание, което оставя след себе си само истински стойностното изкуство. Гостуването на хитовия спектакъл „Албион“ на Младежкия театър „Николай Бинев“в рамките на Есенния международен театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ на 11 септември надхвърли очакванията за обикновено театрално събитие. Под вещата режисура на Зафир Раджаб, съвременният и изключително провокативен текст на английския драматург Майк Бартлет оживя не просто като семейна драма, а като дълбок, хирургически точен социален и психологически разрез на едно общество в криза.

Пиесата, написана в навечерието на Брекзит, умишлено избягва назоваването на самото политическо събитие, за да не ограничи дебата до един конкретен референдум, а да го издигне до фундаменталните въпроси за идентичността, принадлежността и националната памет. „Албион“ се оказа безмилостно огледало, в което пловдивската публика видя собствените си разделения, страхове и неосъществени копнежи.

В центъра на този сценичен свят, изграден сред руините на едно някога великолепно имение в Оксфордшър, стои Одри Уолтърс – изиграна със стихийна мощ от Койна Русева. Одри е успешна, хладнокръвна бизнес дама от Лондон, която решава да изостави градския блясък и да се посвети на маниакалното възстановяване на легендарната градина на своя починал чичо. Зад това нейно обсесивно действие обаче се крие непосилна лична трагедия – наскоро тя е загубила сина си Джеймс, загинал при военна мисия в Ирак.

Опитът на Одри да подреди запуснатата градина всъщност е отчаян, насилствен опит да подреди разпадналия си вътрешен свят и да намери спасителен механизъм срещу скръбта. Тя отъждествява личната си загуба със загубата на образа на родината, застинал в идеализираните спомени от нейното детство. Одри вярва, че ако пресъздаде миналото с абсолютна точност, то ще спре да бъде минало и ще се превърне в настояще: „Ако го възстановим, то няма да бъде миналото, то ще бъде сега“, казва тя.

Точно тук Майк Бартлет и режисьорът Зафир Раджаб поставят голямата социална диагноза –„постколониална меланхолия“. Това е патологичната неспособност на една нация да излекува раните от загубеното си имперско величие, вкопчвайки се в изкривени, снобски и романтизирани фантазии за миналото. Одри се превръща в перфектен символ на тази меланхолия – тя въплъщава националното „невротично разделение“ между сляпата привързаност към традицията и неумолимия ход на времето.

Неслучайно „Албион“ лесно може да бъде сравнен с Чеховата „Вишнева градина“. Приликите са очевидни: и двете пространства са сакрални зони на детски спомени, символи на една отминаваща епоха и невъзможността времето да бъде задържано. Но има и фундаментална разлика. Докато при Чехов героите потъват в пасивно мълчание и полутонове, в „Албион“ думите ни заливат като пълноводна река. Героите на Бартлет говорят непрекъснато, изкрещяват своите драми, спорят свирепо и не оставят нищо недоизказано – вербалната еуфория на Одри е нейният начин да заглуши и уплаши собствените си демони.

В пиесата се долавят референции и към друга Чехова класика – „Чайка“. Одри е егоцентрична и деспотична майка, напомняща на Ирина Аркадина, а младежът Гейбриъл (в ролята – Божидар Йорданов) е притиснатият от нищетата и несподелената любов образован мияч на прозорци, който мечтае да бъде писател – очевиден паралел с трагичната съдба на Константин Трепльов.
Едно от най-болезнените и ярки послания на спектакъла е свързано с престъпването на границите в името на собствения егоизъм. В името на своя идеализиран „Албион“ Одри извършва актове на върховна емоционална арогантност. В края на първо действие семейството разбира, че тя е разпръснала праха на покойния си син Джеймс в Червената градина на имението, без да поиска съгласието на никого. За нея синът е нейно абсолютно притежание: „Но той в крайна сметка е мой син... Той ме имаше в началото, има ме и в края“. С това тя брутално отнема правото на скръб и памет от неговата годеница Ана. Нещо повече – Ана разкрива страшната истина, че именно Одри е подтикнала Джеймс да отиде на война, насърчавайки го просто за да се гордее с него.

Този устрем на по-възрастното, консервативно поколение буквално ограбва бъдещето на младите. Дъщерята Зара (Елеонора Иванова) – млада, чувствителна душа, която се чувства свободна в космополитния Лондон, е насилствено изтръгната от своята среда и затворена в провинциалната изолация на имението. Когато Зара намира спасение и любов в лицето на Катрин (Станка Калчева), Одри брутално съсипва връзката им чрез морален шантаж, за да запази контрола над дъщеря си „Ти отне живота ми. Моето бъдеще“, изплаква Зара думите, които отекват като присъда за цяло едно поколение.
Спектакълът засяга изключително фино и темата за имиграцията и социалното разслоение. В имението се сблъскват два свята чрез образите на персонала. От една страна е Шерил (Ангелина Славова) – примирената, остаряваща местна помощница, която се вкопчва в миналото. От друга е Кристина – млада полска имигрантка, амбициозна, ефективна и готова да работи здраво на колене, без да робува на чужди сантименти. Сблъсъкът между тях, при който Шерил обвинява Кристина: „Ти ми взе работата“, показва как обществото е склонно лесно да демонизира имигрантите, вместо да види реалните икономически причини за състоянието си.

Самата Одри демонстрира типичното класово пренебрежение и скрита ксенофобия. Тя реагира с искрено изумление, че „миячът на прозорци“ Гейбриъл може да пише разкази, отказва да допусне местните селяни в градината си, за да не отъпчат цветята, и подхвърля реплики като: „Надявам се времето да е като в Южна Франция. Така няма да ни се налага действително да ходим там“. Този затворен, консервативен свят се страхува от „Другия“, виждайки в него заплаха за своята илюзорна вътрешна чистота.

Въздействието на тези тежки философски и социални теми е подсилено от сценографията на Елис Вели. Действието е затворено в голям, стъклен куб в центъра на сцената. Този куб наподобява детска играчка – стъклен снежен глобус, в който при разклащане вали сняг. Наклоненият му под е ярка визуална метафора за това колко трудно и нестабилно е да се пази равновесие в този привидно перфектно подреден свят.

Въртящият се сценичен кръг създава физическо усещане за неумолимото изтичане на времето. В началото и в края на представлението над сцената завалява вълшебен сняг – визуален символ на пречистването, но и на окончателното замръзване и смърт на илюзиите. Музиката на Ян Руменин не просто съпровожда действието, тя диктува вътрешния пулс на спектакъла, засилвайки усещането за неизбежност.

В края на представлението, преминала като ураган през съдбите на всички близки, Одри остава напълно сама. Всички я изоставят – съпругът ѝ Пол, който дълго време е служил само като нейно „хапче за успокоение“, дъщеря ѝ Зара и приятелката ѝ Катрин. Финалът затваря житейския кръг по разтърсващ начин – от началната сцена на заравянето на праха на сина в пръстта до финалната сцена на смъртта на самата Одри, която буквално потъва в същата тази земя.

И все пак, въпреки трагичния край, спектакълът носи крехка надежда. Когато Одри си отива, имението остава празно, но градината – макар и запусната – устоява в очакване на своя нов живот и обновление, освободена най-после от диктата на миналото.

„Албион“ на „Сцена на кръстопът“ бе урок по истински театър. Спектакълът доказа, че няма смисъл да се борим с времето и да градим свои лични, измислени крепости на миналото. Защото, както споделя самият режисьор Зафир Раджаб „болката от носталгията доказва единствено, че си чувствал, че си живял истински в онзи момент. Че няма нужда да се бориш с времето. Че нямаш нужда да градиш свой АЛБИОН“.