Димитър Банчев е роден на 11.12.1986 г. Завършва НАТФИЗ, специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на проф. Маргарита Младенова през 2014 г, когато е назначен на щат в Драматичен театър-Пловдив.

Играе на пловдивска сцена в спектаклите  „Сако от велур“, „Антихрист“, „Сестри Палавееви“ ,„Майка”,  „Вълци”, "Момчето от последния чин", „Дебелянов и ангелите”, "Наемателят", "Одисей", "Събитие", "Слава", "Експрес ХХ век", "Закуска в Тифани".

Миналата вечер актьорът бе отличен с Икар за поддържаща мъжка роля за образа на Козме от спектакъла "Слава" на Пловдивския театър, пише Plovdivtime.bg.

- Митко, честита ти награда. Тази „Слава” ти донесе слава! Как се чувстваш след признанието на колегите ти?

- Приятно е да знаеш, че трудът ти е бил оценен. Благодаря на всички, които са видели онова нещо, заради което съм бил номиниран. Още по-хубаво е, че по пътя към „слава“-та не изпитах тягостни мигове. Процесът ми беше приятен, забавен, провокативен и вълнуващ.

- Каква бе най-голямата провокация, когато изграждахте образа на Козме с режисьора Стайко Мурджев и колегите ти?

- Самата среща със Стайко си беше провокация. Защото това е първата ни работа заедно. А това, че ми даде възможност да изиграя тази роля, за мен беше истинското предизвикателство. И аз му благодаря! За куража, за доверието, за извървения път.

- Играеш активно във всички нови спектакли на театъра. Успя да се интегрираш в трупата. Имаше ли момент, в който беше трудно и си се колебал, че ще се справиш?

- Аз съм комуникативен човек. Приобщаването ми към екипа на театъра стана неусетно и без никакви сътресения. Получавам подкрепата на колегите си от първия ден, в който се качих на пловдивска сцена. И досега е така. Мисля, че средата за работа в нашата трупа е прекрасна. Всеки има своите мисли, страхове, творчески терзания... Но всички сме толерантни един към друг и подхождаме с разбиране към проблемите си.

- След признанието за „Слава” за какво мечтаеш? Кои са следващите стъпки, които ти се иска да направиш?

- Не съм човек, който мисли в перспектива. Може би и затова живея  в хармония със себе си. За мен всеки ден е ново приключение, което искам да изживея пълноценно. И засега се справям. Мечти имам, но ще ги запазя в тайна.

- Страхуваш ли се, че заради добрата си визия може да влезеш в клише и режисьорите да ти поверяват еднотипни роли?

- Да. Но за мое щастие страховете ми не се оправдават съвсем. Получавам и интересни провокации, като Станойчо в „Дебелянов и ангелите“ или пък Ботев в „Сестри Палавееви“. Може би и аз полагам нужните усилия това да се случи, излизайки от зоната си на комфорт.

- Участва в „Игри на волята” – какво те провокира да се впуснеш в това предизвикателство?

- Изолацията в началото на годината ми подейства негативно. Обичам движението, забързаното ежедневие, срещите, спорта. Изведнъж всичко това спря. Активният ми живот замря. И като спасение се появи тази възможност след месеците затвореност. Да се впусна в играта, да отпуша бутилката и да пусна духа в нея да излезе на свобода. Обичам морето. И това беше още една причина да се хвърля с главата напред, знаейки че снимките на формата са край брега. Не съжалявам за нито един миг от това, което си подарих.

- А какво не ти достигна, за да продължиш напред и чувстваше ли се неразбран?

- Много и най-различни може да са причините да не стигнеш толкова далеч, колкото би ти се искало – как ще се подреди пъзелът, какви взаимоотношения ще се изградят, в какви игри ще попаднеш. Толкова ми е било отреденото време в играта – толкова съм и останал в нея. Не се чувствам неразбран по никакъв начин. Аз бях себе си и мисля, че съотборниците ми го оцениха. Създадох прекрасни приятелства, не само в моето племе, но и сред останалите участници. Още една причина да не съжалявам за импулса, който ме подтикна да се запиша в „Игри на волята“.

- В предаването споделяш своята философия: „Всяка дарба се оспорва, бездарието е безспорно”. Наистина ли е така?

- Първо искам да уточня, че това е една мисъл на Павел Матев, която аз приех за своя философия. Работя професия, в която трудът ни винаги ще бъде субективно оценяван. Може би и оспорван. Но важното е да бъде забелязан. Докато има хора, които се вълнуват от това, което правя на сцената, които ги провокира с нещо присъствието ми на нея – дотогава ще бъда част и от тази среда.

- Вчера отбелязахме голям празник – Деня на народните будители. Кои са личностите, които белязаха твоя път?

- Много са моите будители – класната ми в училище Сирма Кралева, на която ще съм благодарен винаги за уроците. Преподавателите ми в театралната академия Веселин Ранков, който видя на приемните изпити в мен някакъв потенциал и реши, че си струва да го развие, и  Маргарита Младенова, която ни предаде своята професионална и житейска мъдрост, толкова нужна в личностното израстване на всеки един от нас – нейните възпитаници. Както и голяма част от режисьорите, които изграждат у мен един интересен, търсещ, любопитен човек. А всеки от нас има в ежедневието си и будители, за чието присъствие не подозира. Просто един ден се събужда и си казва: „Този човек пробуди в мен това нещо...“

- Как живееш в тези сложни, объркани времена? Кое ти помага да преодолееш трудностите?

- Усмивката. Винаги, когато се изправя пред трудност се усмихвам. Тя е символ на позитивното, което ни движи напред. Няма непреодолими неща, когато подхождаш към тях с оптимизъм.

- Оттук накъде – има ли представление, в което знаеш, че ще влезеш?

- Не. Актьорите сме обречени да бъдем избирани. Разбира се – по-добре търсени, отколкото предлагани. Дано времената станат по-спокойни за създаването на Театър. А аз съм в очакване на следващото разпределение.

Фотографии от спектаклите: Георги Вачев