Между 10 май и 21 юни 1933 година, нацисткият режим в Германия организира масово изгаряне на книги. Под ударите на цензурата попадат, естествено, произведения на еврейски автори, както и книги, определени от министерството на Гьобелс като "негермански".

Днес в Германия се отбелязва Денят на книгата. Хората там всяка година си спомнят защо 10 май е определен за това честване. Всяка година си спомнят, че са били управлявани от хора, които са изгаряли книги. Спомнят си, че са имали и един писател – Хайнрих Хайне, който повече от 100 години преди огънят на цензурата да пламне в сърцето на Европа, пише "Там където изгарят книги, изгарят накрая и хора".

Сега книги не се изгарят, цензурата не е толкова груба, нескопосана и размазваща. Днес тя има вид на водопад от всякакви неща, които биват форматирани като новини. Изглежда, че няма време обществено значимите теми да бъдат "сдъвкани" изцяло, да бъдат зададени правилните въпроси и да се настоява за отговори. Истински отговори, а не оправдания и мънкане. Всичко това бива изплюто, много преди медиите да изпълнят активната си функция в ролята на четвърта власт.

Сега най-вероятно е моментът да се упражня на тема "собственост на медиите" и какво означава това. А забелязвате ли, че дори тези медии, които не са "нечия собственост" не блестят с кой знае какво? Тези, които се опитват да се доближат под някаква форма до сериозната журналистика се броят на пръстите на едната ръка на стругар с Паркинсон.

"Собствените медии" просто изливат тонове помия върху хора, дръзнали да засегнат някоя важна тема, около която се въртят много пари. А "не собствените" цитират тези хора, само когато имат някаква тяхна си файда, която не е много разбираема и логична. Така информацията се дави, желанието за реакция се дави, така обществото се дави.

Принципът на давенето се използва абсолютно навсякъде. Който го е измислил, не може да не получи адмирации. Гениално е – простичко за изпълнение, веднъж завъртиш ли колелото, то не може да бъде спряно, отгоре на това създаваш илюзията, че държиш аудиторията информирана. Ако не се беше самоубил, заедно със съпругата си и шестте си деца, Гьобелс със сигурност би стиснал ръката на автора.

Това е. Не е ясно какво би могло да бъде спасителен пояс. "Повече култура", "повече учене", "повече работа"… Това очевидно не работи, съдейки по всичко няма и да проработи. Този водопад е всепроникващ и вече удобно дави на места, където допреди 15 години, никой не можеше да си представи, че е възможно.

В този случай има само един шанс – спасението на давещия се е в ръцете на самия давещ се. Може би така, ако се съберат повече хора, успели да се измъкнат сами, като барон Мюнхаузен, ще преборим цензурата на XXI век?