България с бързи крачки се движи по пътя към автокрацията. Последният сигнал дойде от парламента, където управляващото мнозинство – ГЕРБ, ДПС, БСП и „Възраждане“ – с необичайна скорост  подкрепи внесените от ИТН промени в Наказателния кодекс, предвиждащи затвор за „престъпления против личния живот“. Проектът беше приет на първо четене в правната комисия само ден след внасянето му, без експертни становища, без обсъждане, без дори представители на прокуратурата и съда – институциите, които ще трябва да прилагат новите текстове.

Според предложението за престъпление ще се счита разпространяването на информация за „личните, семейните или интимните отношения и здравословното състояние“ на дадено лице. Формулировка изключително неясна и широкообхватна.  За това ще се предвиждат наказания от една до шест години затвор и глоба до 8000 лв., а разследванията ще могат да се водят със специални разузнавателни средства – инструмент, предназначен по закон за тежки престъпления.

Проектът е маскиран като грижа за личния живот на обикновения човек, тъй като според един от вносителите Николета Кузманова от ИТН „законопроектът е да пази личния живот на всеки гражданин, а не на лицата, заемащи публични длъжности.“  Всъщност твърденията на  депутатката са по- скоро оправдания .  "Нашето предложение обхваща строго личната сфера – онази, която ще стане обществено достояние, само ако аз искам. Фактът, че съм семейна, е публичен, но какви са отношенията с моя съпруг е моя работа и никой не може да я използва без моето съгласие", даде пример депутатът със самата себе си. Т. е ако госпожата в качеството си на народен представител уреди мъжа си с някоя тлъста обществена поръчка , това изобщо не влиза в работата нито на журналистите, нито на обществото. Защото това са си техни семейни неща.

На практика законът, ако бъде приет , отваря широко вратата за цензура, репресия и страх. Журналистите и гражданите, които разкриват факти от обществен интерес – например за насилие, корупция, зависимости или злоупотреба с власт, – ще рискуват наказателно преследване. Личният живот на публичните фигури ще се превърне в щит срещу обществения контрол.

А това е напълно излишно. Сега действащият Наказателен кодекс съдържа достатъчно разпоредби, които позволяват на всеки, почувствал се обиден или наклеветен, да защити правата си в съда. Клеветата и набеждаването вече са инкриминирани, но те се отнасят за несъществуващи факти. Когато обаче фактите са налице и имат значение за обществото, тяхното разкриване е не само законно, но и необходимо. Съвсем отделен е въпросът , че държавата допуска съществуването на медии без ясен издател, комуто да бъде търсена отговорност в случай на нарушение.

В европейското законодателство — включително практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) — се прави ясно разграничение между обикновените граждани и публичните личности. Публичните фигури – политици, висши държавни служители, магистрати, обществени дейци – съзнателно са избрали роля, която ги излага на обществен интерес и контрол. Затова границите на техния „личен живот“ са по-тесни.

ЕСПЧ многократно е постановявал, че разкриването на факти от личния живот на публични лица може да бъде оправдано, когато информацията допринася за обществен дебат по въпроси от значим интерес – например корупция, морални или професионални качества, влияещи върху служебната им дейност.

С други думи, правото на личен живот не е абсолютно – то отстъпва, когато е необходимо да се гарантира прозрачност, отчетност и обществено доверие. Затова европейските стандарти поставят журналистическата работа и свободата на изразяване в центъра на демократичния процес, а не под заплаха от наказателно преследване.

Така, че хората които  искат греховете от личния им живот да не стават обществено достояние, е най- добре да влизат в парламента, да не се занимават с политика или с дейности, които изискват почтеност и морал.

Подобни законодателни инициативи не защитават личното достойнство, а отслабват имунната система на обществото. Тази имунна система са медиите, гражданските организации и прозрачността – механизмите, чрез които обществото разпознава и изолира злоупотребата с власт.

С този законопроект  България покрива и трите основни индикатора, по които авторът на „Епохата на автокрацията“ Гидиън Рахман определя подмяната на демокрацията с авторитарен режим.

 

Първият индикатор е овладяването на медиите.

Свободата на словото у нас отдавна е компрометирана. Националните телевизии често дават трибуна на партийни говорители, пропагандата идва от най-високо ниво, а журналистическата гилдия е подложена на системен натиск. Отстраняването на критични репортери, директните обаждания на политици в ефир, овладяването на новинарски екипи – всичко това създаде среда, в която истината се замества от „пропаганда“. Обществото се разделя, живеейки в  паралелни реалности, в които фактите губят значение, а идеологическата лоялност определя кое е „вярно“.

Вторият индикатор е подкопаването на върховенството на правото.

В България законността все по-често служи на частни интереси. Корупцията не е изключение, а модел. Държавни ресурси се разпределят през клиентелистки мрежи, институциите бездействат при очевадни злоупотреби. Внушенията на прокуратурата, че определени решения на съда не бива да се вземат под внимание, също подкопават доверието в правосъдната система. Излишно е да припомняме серията скандали в съдебната система през последната петилетка – от „Осемте джуджета“ до ареста на варненския кмет Благомир Коцев.  В такава среда всеки опит за журналистическо разследване е заплаха – не за виновните, а за разследващите.

Третият индикатор е възходът на популизма и демагогията.

Сложните проблеми се подменят с митологеми и лозунги,  а дебатът – с викове и обиди.  Българският парламент прилича на махленски пазар, политиците с популизъм се опитват да променят дневния ред на обществото. Само да припомним , че преди няколко дни четирима души загинаха, заради алчността и безхаберието на същите тези хора, които днес не искат да им се ровим в личния живот.  Гражданите очакват бързи и трайни мерки за справяне с безводието, но вместо това получават Закон за защита на личния си живот!  

Всяка от тези тенденции сама по себе си е тревожна. Взети заедно и катализирани от бързи, непрозрачни и антидемократични законодателни актове като този на ИТН, те очертават пътя към автократична консолидация на властта.

Проектът на ИТН и начинът, по който се придвижва, е доказателство в каква посока се движи държавата.  Ако бъде приет, той ще удари не по клюките, а по прозрачността. Жълтите медии, които тиражират лъжи , компромати и пикантерии няма да бъдат засегнати, тъй като те и сега са недосегаеми. Законът защитава  не достойнството на обикновените граждани, а безнаказаността на властимащите. Ще накара хората да мълчат не от приличие, а от страх.

Свободата на словото не е лукс. Тя е последната защита срещу произвола. И когато тя си отиде, демокрацията вече няма кой да я защити. А повечето българи помнят какво значи да ти казват какво можеш и какво не можеш да говориш. И едва ли ще позволят отново да им запушат устите.