Когато преди дни Иво Христов демонстративно обясняваше как си пускал  Сара Вон „за детокс от Евровизия  и уверено прогнозираше, че България няма шанс да спечели, малцина са предполагали, че само след броени дни именно той ще бъде поставен начело на организационния комитет за конкурса в България.

Назначението предизвика буря не само заради музикалния конкурс. То отприщи много по-голям разговор — за стила на управление, за политическото високомерие и за усещането, че властта все по-често назначава хора , които  разделят обществото.

Защото това е същият Иво Христов, който преди дни нарече опозицията „партии с отпаднала необходимост“, демонстрира открито презрение към политическите си опоненти и говорещ с онзи специфичен тон на човек, убеден, че притежава не просто власт, а морално и интелектуално превъзходство над всички останали.

И точно тук е големият проблем.

"Евровизия"  е събитие, което по дефиниция трябва да обединява — поколения, държави, различни култури и публики. То е празник на популярната култура, на свободното изразяване и на различността. А начело на организацията му застава човек, който системно е показвал раздразнение към различното мнение и пренебрежение към хората извън собствения си политически балон.

Защото тук не става дума просто за телевизионно шоу. Ако България е домакин на Евровизия, залогът е огромен — международен престиж, туристически поток, инвестиции и икономически ефект, оценяван от анализатори на стотици милиони евро за местната икономика. Това е събитие, което трябва да покаже България като модерна, отворена и европейска държава.

Именно затова реакцията е толкова бурна. Хората не спорят просто за едно назначение. Те се питат как човек, който очевидно не крие пренебрежението си към самия конкурс и към голяма част от обществото, ще получи доверието да организира най-голямото международно културно събитие в историята на съвременна България.

Реакциите не закъсняха.

„Това е абсолютна гавра с България“, пише един читател.
„Два дни ни позволиха да се израдваме и сега всичко ще съсипят“, коментира друг.
Трети вижда в назначението „подигравка с цяла България“.

Четвърти предлага "Да поканят и руския патриарх Кирил в комитета, да прогони сатанистите!" и да показят Филип Киркоров за водещ. 

Да, в социалните мрежи има преувеличения, сарказъм и политическа истерия. Но когато десетки хора независимо един от друг започнат да говорят за „саботаж“, „Бузлуджа“, „Интервизия“ и „съветска естетика“, това вече не е просто интернет шум, а симптом за дълбоко недоверие.

Проблемът не е дали Иво Христов харесва Евровизия. Нито дали слуша джаз. Проблемът е, че властта отново демонстрира пълно неразбиране на обществените настроения. . Че няма значение какво си говорил вчера. Че няма значение дали предизвикваш разделение. Важното е да си „наш човек“.

И може би точно затова реакцията е толкова силна. Защото хората усещат, че това назначение не е направено с мисъл за конкурса, за България или за публиката. А като пореден политически жест към собственото обкръжение.

Големият въпрос всъщност не е само кадрови, а въпрос на доверие. Как човек, възприеман от критиците си като евроскептик ще убеди българските граждани, че може да бъде лицето на Евровизия — конкурс, който символизира именно европейската културна свързаност и модерния образ на Европа?

Жалко за енергията на Дара!