Преди броени дни българският и македонският премиер откриха заедно възстановеният надгробен паметник на полковник (посмъртно произведен в генерал) Константин (Коста) Каварналиев. 

Името на този достоен български офицер за съжаление не говори нищо на огромна част от българите. Като вината за това трябва да търсим в образователната система и по-конкретно в подхода, при който немалко достойни личности бяха просто забравени, за сметка на други, които макар и не толкова достойни бяха героизирани.

  Самият полковник Каварналиев по време на Междусъюзническата война има изключително трудната задача да спре гръцкото настъпление по направление Дойран, като му попречи да навлезе дълбоко на север, както и да прикрие отстъплението на хората от Дойран, които разбирайки за геноцида над техните сънародници в Кукуш, търсят спасение далеч от родното си място – в свободна България. Българската отбрана на няколко пъти се огъва под напора на значително превъзхождащия враг, но в крайна сметка благодарение на своята храброст и личния пример на полковия командир Каварналиев, който излиза в предните редици на сражението, българите успяват да стабилизират позицията. В сраженията Коста Каварналиев е ранен и малко по-късно умира. По време на първата световна война бойните му другари издигат паметник, който е открит лично от Борис Дрангов. Десетилетия наред този паметник, намиращ се на една височина край пътя Дойран-Валандово, е „гледал“ дойранското поле, напомняйки за храбростта на полковника, чиито кости почиват там.

През 1966 г. (срещал съм информация от местни българи и че това е станало през 70-те), по време на една от многобройните акции по заличаване на спомените за България, югославските власти взривяват този паметник.

През годините много пъти съм посещавал сам и с приятели това свято за българската история място и всеки път очите ми са се пълнили със сълзи при гледката на безразборно натъркаляните камъни – останки от някогашното величие.

 

България направи доста опити да възстанови този паметник, но срещаше настойчивата съпротива на официално Скопие. A плочите, слагани от местните българи,

  бяха чупени...

 Поради това гробът на Каварналиев стана един своеобразен лакмус за качеството на отношенията между София и Скопие и конкретно за истинската визия на управляващите в Македония. Макар че много исках да видя гробът възстановен, някак си не вярвах, че това може да се получи, а тъжната картинна, която виждах горе, на малкия хълм, при всяко мое ходене до Дойран, затвърждаваше това впечатление.

Междувременно, „ледът“ от страна на Скопие започна бавно да се разтапя . А при една от срещите помежду им Борисов настоя пред Заев този паметник да бъде възстановен в първоначалния му вид.

През лятото на 2018 ми направи впечатление, че нещо „се движи“ - мястото беше заравнено и подготвено за възстановяване.

А тази година, през май нещата бяха напреднали дотолкова, че вече беше ясно, че няма връщане назад.

Кулминацията беше вчера, когато премиерите на България и на Македония, заедно откриха възстановения паметник на Каварналиев. „Лакмусът“ реагира и жителите и гостите на Дойран вече могат да посетят това интересно и свято място. Можем да кажем, че в това отношение Македония направи една малка, но изключително важна крачка.

Но докато се взираме в съседите и броим сламките в техните очи, хубаво е да не забравяме и тези в своите.

Личността на Каварналиев продължава да тъне забвение в България, на която той се е клел и за която е дал живота си. И аз съжаление в тази негативна тенденция Коста Каварналиев не е сам. Стотици знаменити личности в българската история тънат в забвение. Имената им звучат екзотично за много хора, а за подвизите им не се знае почти нищо. Причината за това, е, че както в Македония, така и в България, много десетилетия наред историята не беше (а и все още не е напълно) научна, а идеологическа дисциплина, която се ползва за пропагандни цели. Много поколения израстват  с погрешна представа за миналото и стават причина за неустойчиво настояще и мъгливо бъдеще. Това е така, тъй като с история не се живее, но който не познава историята си, е осъден да повтори страданията от миналото.

Преди няколко месеца имаше сериозна турбуленция в отношенията между София и Скопие. „Карахме се“ за Гоце Делчев – какъв е. Тук обаче е моментът да се запитаме:
А какво се учи за Гоце Делчев в България – кога и къде е роден? Какво е правил, за какво се е борил? Къде е загинал? Кой, кога и защо изпрати костите му в Скопие?
Да се запитаме знаем ли кои са близките съратници на Гоце? Можем ли да изброим поне десет от тях (защото великите личности около него са стотици)? И когато стигнем до тъжния отговор на тези въпроси, трябва да осъзнаем нещо: не може да се сърдим на хората в Македония, че не знаят историята си, защото и ние не сме много по-напред от тях. Да не говорим, че ако се направи една анкета, ще се окаже, че хората в Македония знаят (макар и манипулативно) за Петър Чаулев, за Питу Гули, за Григор Пърличев и т.н., а нашите отличници по история дори не са ги и чували.

Откриването на паметника на Каварналиев е повод за радост, че една дългогодишна неправда беше поправена. Но е повод за пореден път да си зададем въпроса и за собствената си социална стойност тук в България. Както е и повод да изискаме от политиците и от образователната система да получим достъп до истинската си история. Защото ревизията на учебниците не бива да се ограничава само до периода 1944-1989 г. Трябва да си спомним за забравените си герои, имената им да влязат в учебниците и поколенията да растат, образовани и с техния пример. В противен случай, ако продължим да си държим главата в пясъка, може да се окаже, че не сме достойни за героите, за имената на които се сещаме, само по време на спор с Македония, а после забравяме за тях...

В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.