Втората половина на 1944 е съдбовна не само за България, но за много държави. Ходът на войната показва на всички, че крахът на Хитлер е въпрос на време и Царство България, чийто мъдър цар е отровен преди една година (вероятно по заповед от Москва) започва да търси изхода от ситуацията.
В началото на юни 1944 година за министър-председател на България е избран авторитетният български политик Иван Багрянов, който не е обвързан с Германия. Съзнавайки нещастието да управлява в ситуация, в която всяка грешка коства много на Родината му, Багрянов започва да „ходи по яйца“ в опитите си да измъкне България от страшната участ, която я заплашва.
Като част от тази стратегия, през август той изпраща на дипломатическа мисия в Истанбул демократа Стойчо Мошанов. Там той се среща с английския дипломат Хюгесън, който го съветва България незабавно да подпише примирие. Мошанов обаче смята своята мисия за „опознавателна“ и се връща в София.
Междувременно българското правителство е предприело стъпки за извеждане на страната от коалицията, като на 26 август е обявен неутралитет. Той идва след сложен и ювелирен дипломатически маньовър, с който убеждават Хитлер да го приеме, вместо по установената традиция да започне война срещу поредната държава, която се откъсва от неговата орбита.
Подсигурил се по този начин, премиерът Багрянов отново изпраща Стойчо Мошанов на мисия, този път в Кайро с изрични инструкции – незабавно да бъде подписано примирие със съюзниците.
В Кайро Мошанов се среща с английски и американски дипломати, които, знаейки плановете на Сталин, също го съветват незабавно да подпише примирие. Едно такова, ще даде възможност окупацията на България от съветите да бъде избегнат. Не така мисли, обаче Мошанов. Сам убеден русофил, той наивно и романтично приема, че СССР е Русия и че неговата Русия, както той я разбира и обича, няма как да си позволи да стори нещо лошо на България. Поради това, тъй като в Кайро няма съветски пратеник (напуснал е в знак на „протест“), Стойчо Мошанпов започва да протака преговорите, оправдавайки се, че няма пълномощия за подписване на примирие...
Това хвърля в изумление английския дипломат Лорд Мойн, който заявява, че не изисква каквито и да било пълномощия, както и че ако примирието не бъде подписано в най-кратко време, СССР ще обяви война на България и тя ще бъде окупирана от Червената армия. И че тази окупация може да бъде спряна именно с подписване на примирие.
Въпреки изричните инструкции, които има, обаче, Стойчо Мошанов решава да продължи с „лавирането“, с което хвърля в смут представителите на съюзниците, които явно се притесняват за това, което предстои на България, повече от нейния официален представител.
По-късно Стойчо Мошанов се опитва да се оправдае, като преиначава в своите спомени, заблуждавайки, че е имало опасност България да загуби територии – нещо, което въобще не е било поставяно като изискване.
И ... злото, се случва. На пети септември 1944, без никаква реална причина СССР обявява война на България. И макар 09 септември да е датата, на която официално е осъществен превратът, неизбежното зло започва четири дни по-рано.
Поводът за обявяване на война в нотата а Съветския съюз е повече от циничен. В нея се заявява, че СССР великодушно „търпял“ България да е съюзник на Германия, но непослушната София нагло продължила да е съюзник с Райха, та, колкото и да не искат, на болшевиките, едва ли не, им се налагало да обявят война. Цинизмът прозира, тъй като десет дни по-рано България вече е обявила неутралитет, т.е. заявила е, че излиза от войната. В Москва са наясно и че България е предприела интензивни опити (успешно провалени от нейния дипломат русофил) да подпише примирие. Т.е. очевидно не това е причината да бъде обявена война.
Истината е, че Сталин иска да получи България в своята сфера на влияние, а евентуалното подписване на примирие със съюзниците ще го лиши от оправданието да започне война и да окупира държавата, която впоследствие ще се превърне в, на практика, съветска „губерния“.
Поради същата причина именно Сталин е човекът, който има най-голяма изгода от смъртта на цар Борис III, който се е опитвал да измъкне България от войната. Ако неговите планове бяха успели, България щеше да се включи на страната на съюзниците и със своята отпочинала и добре въоръжена и екипирана армия, щеше да помогне за по-бързия разгром на Третия райх, Което би означавало, че на масата на преговорите от страната на победителите ще има една голяма и независима България, която ще бъде окончателно загубено за СССР.
Събитията след 5 и особено след 9 септември са трагични за Родината ни. Тя е окупирана от Трети украински фронт на маршал Толбухин (чието име десетилетия наред носеше един от големите български градове – точно както се полага в една окупирана държава), а съветските войници започват да раздават „справедливост“, изразяваща се в кражби, убийства, изнасилвания. Огромната част от българската интелигенция е избита от незаконния трибунал, наречен „Народен съд“ или изгнива в концлагери и затвори.
Въпреки че българските войски са изпратени срещу Германия и десетки хиляди българи оставят костите си по бойните полета, по искане на Сталин България не е призната за страна победител, а е наредена сред „победените“ във войната.
В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.
Още от категорията
На този ден: Избухва Кресненско-Разлошкото въстание