1100 г. Хенри I е коронован за крал на Англия в Уестминстърското абатство. По време на неговото царуване почти напълно се стопяват разликите между англо-саксонското и норманското население, което става предпоставка за създаването на английската нация.

Като най-малък син той получава в наследство от баща си само 5 000 фунта злато за разлика от братята си, които се сдобиват с обширни области - Робърт II получава Нормандия, а Уилям II съответно Англия. Получената сума все пак го превръща в един от най-богатите по това време аристократи в Англия и му позволява да си купи значителни имения, което го превръща във фактор в борбата между братята му за обединението на някогашното огромно кралство на Уилям Завоевателя. Отчитайки този факт, братята му сключват общ договор, с който да неутрализират домогванията на Хенри до короната. Въпреки това, когато Робърт заминава на Първия кръстоносен поход, Хенри се превръща на практика в единствения наследник на Уилям.

При едно щастливо за него стечение на обстоятелствата на 2 август 1100 г. по време на лов Уилям е убит от заблудена стрела и Хенри, който взел участие в същия лов, побързва да се възползва от създалата се ситуация - слага ръка на кралската хазна в Уинчестър и три дни по-късно е коронясан. В грамотата си по повод коронацията той заклеймява деспотичната политика на Уилям и обещава добро правителство, целейки да успокои бароните.

Само два месеца след това на 11 ноември 1100 г. Хенри заздравява положението си на трона като сключва брак с Едит (Матилда), дъщеря на Малкълм III Шотландски и племенница на Едгар Етелинг, с което осигурява сродяването си със старата англо-саксонска династия Уесекс. Бракът не се харесал на мнозинството барони и за да я приемат Едит решава да смени името си на Матилда.

Междувременно завърналият се от кръстоносния поход Робърт, в продължение на няколко години прави опити да си върне полагащата му се по старшинство корона. Решаваща се оказва битката при Теншбре в Нормандия на 28 септември 1106 г., когато Хенри го пленява и хвърля в тъмницата на замъка Кардиф, където Робърт остава до смъртта си през февруари 1134 г.

1884 г. на остров Бедло в пристанището на Ню Йорк е направена първата копка на Статуята на свободата. Медната статуя е подарък от Франция за Америка в знак на приятелството между двете нации и бележи стогодишнината от независимостта на Съединените американски щати.

Възникването на идеята за изграждането на Статуята на Свободата може да се проследи до едно изявление на френския юрист и политик Едуар Рьоне дьо Лабуле от средата на 1865 г. По време на разговор след вечеря в дома му край Версай Лабуле, отявлен поддръжник на Севера в Американската гражданска война заявява: „Ако в Съединените щати трябва да бъде издигнат един паметник, в чест на тяхната независимост, бих сметнал за най-естествено той да бъде построен с обединени усилия - общо дело на нашите две нации”.

Лабуле не прави този коментар като конкретно предложение, но той вдъхновява един млад скулптор, Фредерик Огюст Бартолди, който присъства на вечерята. Поради репресивния характер на режима на Наполеон III, Бартолди не предприема незабавни действия във връзка с идеята, освен че я обсъжда с Лабуле. Той влиза в контакт с хедива на Египет Исмаил паша, предлагайки му план за изграждане в северния край на Суецкия канал на огромен морски фар с формата на древноегипетска селянка в роба, държаща издигнат факел.

Тя е проектирана от Фредерик Огюст Бартолди и открита на 28 октомври 1886 г. статуята представлява римската богиня на свободата Либертас, облечена в тога, държаща факел в издигнатата си дясна ръка и правна книга в другата, на която е изписана датата на подписването на Американската декларация за независимост. Античен прототип на проекта е Родоският колос, бронзова статуя на древногръцкия бог Хелиос с височина над 30 м, разположена на входа на пристанището на Родос.

Американският проект е забавен от Френско-пруската война, в която Бартолди взима участие. След войната и установяването на либералната Трета република Бартолди и Лабуле решават, че условията са подходящи за реализирането на проекта им и е време да го обсъдят с влиятелни американци.

През юни 1871 г. Бартолди заминава за САЩ с препоръчителни писма от Лабуле. Още при пристигането си в Нюйоркския залив Бертолди набелязва острова на Бедло като подходящо място за паметника, тъй като всички кораби, пристигащи в Ню Йорк трябва да преминат край него. Той с радост научава, че островът е собственост на правителството на Съединените щати, след като щатът Ню Йорк му го предава през 1800 г. за нуждите на отбраната на пристанището. Както отбелязва Бартолди в писмо до Лабуле, по този начин островът е „земя, обща за всички щати”.

Наред със срещите с мнозина влиятелни нюйоркчани, Бартолди посещава и президента Юлисис Грант, който го уверява, че няма да бъде трудно островът да бъде използван за поставянето на статуята.

Статуята е създадена във Франция и е изпратена на части с кораб до Ню Йорк. Те пристигат на 17 юни 1885 г., но сглобяването се проточва и не е готово за 100-годишнината от обявяването на независимостта от 1776 г. Причините са от парично естество, организирани са спомоществователни кампании. На 28 октомври 1886 г. президентът на САЩ Гроувър Кливланд официално открива Статуята на Свободата.
Монументът е висок 46,5 м и е поставен върху платформа (55,5 м) на Острова на Свободата в устието на река Хъдсън.

Любопитен факт е, че статуята е обявена за национален паметник през 1924 г., а влиза в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО през 1984 г.

1914 г. са въведени първите светофари. Първият в света електрически светофар е поставен на ъгъла на „Евклид Авеню” и „Източна 105-та улица” в Кливланд, щата Охайо.

Светофарът бил по дизайн на Джеймс Ходж, който получил и патент за идеята си за „Общинска система за контрол на трафика” под номер 1251666. измисленият от него светофар се състоял от четири чифта червени и зелени светлини, които служели като показатели „спри-продължи”.

1962 г. е намерена мъртва в леглото си великата актриса Мерилин Монро. Открива я икономката й Юрис Мюней, която по някаква причина не спяла и забелязала светлина в процепа под вратата на актрисата. Тя извикала лекаря Гринсън, който пък повикал другия лекар Енгелберг и чак след час и половина, те се обадили на полицията.

При аутопсията било установено, че Монро се отровила с нембутал. Въпреки тези данни обаче за смъртта на секс иконата съществуват множество версии. Една от разпространените теории е, че Монро е убита по заповед на Робърт Кенеди, заради това, че водила дневник, в който записвала всичко чуто от братя Кенеди.

1965 г. започва войната между Индия и Пакистан в спор за щата Кашмир. Районът е обект на претенции от страна на Индия и Пакистан още от 1947 г., когато те извоюват независимостта си от Великобритания. Според акта за независимост на Индия Кашмир трябва да реши към коя страна да се присъедини и след кратки колебания местният махараджа избира това да бъде Индия. Оттогава споровете за провинцията са повод за две индийско-пакистански войни (през 1947-1948 г. и 1965 г.) и за непрестанно напрежение между двете държави.

Исламабад твърди, че Кашмир е трябвало да се присъедини към Пакистан, тъй като мюсюлманите съставляват над 60% от населението на сегашния индийски щат Джаму и Кашмир. Освен това пакистанските ръководители настояват в Кашмир да бъде проведен референдум за бъдещето на провинцията, като се надяват, че мюсюлманското население ще поиска обединение с Пакистан.

След първата война за Кашмир е начертана демаркационна линия, която разделя областта на две части, като индийската е близо два пъти по-голяма и влиза в територията на щата Джаму и Кашмир. Т.нар. линия за контрол, която разделя двете части, минава през Хималаите на височина между 5000 и 6000 м и условията са толкова сурови, че студовете и високопланинските бури са погубили много повече войници, отколкото честите погранични престрелки.

И двете враждуващи страни обявяват, че победата е изцяло тяхна - Индия, позовавайки се на военната си мощ, а Пакистан - претендирайки, че най-сетне международното обществено мнение е обърнало внимание на един от най-старите и кървави погранични спорове.

1967 г. излиза първият албум на английската група Пинк Флойд - „The Piper at the Gates of Down”.

Групата, наричана отначало „Пинк Флойд Саунд”, първоначално се състои от Боб Клоуз (соло китара), Сид Барет (вокал, ритъм китара), Ричард Райт (клавишни, вокал), Роджър Уотърс(бас китара, вокал) и Ник Мейсън (ударни), и е наречена в чест на двама блус музиканти, Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл.

През март 1967 г. излиза първият сингъл на групата „Arnold Layne”, който заема 23-то място в британския хит-парад, но предизвиква малък скандал в пресата и по радиото заради съдържанието. Песента разказва за човек, който краде нощно време бельо от просторите. Вторият сингъл „See Emily Play” (1967) се оказва още по-успешен и достига 6-то място в британския хит-парад.

Сид Барет написва повечето композиции за първия албум, „The Piper at the Gates of Dawn”, чието име е заимствано от книгата за деца на Кенет Грейъм „Шумът на върбите”. Албумът всъщност е и единственият с първия китарист и лидер на групата.

1969 г. „Маринър 7” се доближава максимално до повърхността на Марс (3524 км).

Като част от програма Маринър на НАСА, „Маринър 6” и „Маринър 7” извършват първата двойна мисия до Марс. Апаратите прелитат над екватора и над южните полярни региони на планетата за да анализират атмосферата и повърхността й с помощта на направляеми сензори, които записват и препращат към Земята стотици снимки.

Целта на мисията е установяване на база за бъдещите изследвания на Марс, търсене на извънземен живот и да бъдат изпробвани технологичните постижения, които да проправят пътя към дългосрочни изследователски мисии далеч от Слънцето.

Двата апарата са изстреляни на 25 февруари и съответно на 27 март 1969 г. „Маринър 6” е изстрелян от стартов комплекс 36В на Кейп Кенеди, а „Маринър 7” от стартов комплекс 36А. На 31 юли и 5 август 1969 г. двата апарата прелитат на 3400 км от планетата.

Любопитен факт е, че на 29 юли, седмица преди достигане на Марс, операторите губят контакт с „Маринър 7”. Сигналът е възстановен с помощта на допълнителната антена малко след пристигането на „Маринър 6”. По-късно е установено, че батерия на борда на „Маринър 7” е експлодирала.

По случайност и двата апарата прелитат над региони с кратери и пропускат както големите северни вулкани, така и екваториалния гранд каньон открити по-късно. Сондите фотографират около 20% от повърхността. Изпратени са 198 снимки до Земята и е допълнена информацията от предната мисия на „Маринър 4”.

1973 г. СССР изстрелва космическия апарат „Марс 6”, който достига Марс през март 1974 г. Сондата е част от космическа програма „Марс” и е съставена от орбитален апарат и спускаем модул. Изстрелването е осъществено с ракета-носител „Протон-К/Д” от космодрума Байконур в 17.45:48 ч. (по Гринуич).

Още през 1971 г. е решено към Марс да се отправят три апарата, в чийто състав да влизат орбитални и спускаеми модули. Първоначалното намерение е пуснатите през 1969 г. апарати да уточнят параметрите на марсианската орбита, свойствата на атмосферата му, за да могат техните „последователи” да извършат меко кацане.

Техният неуспех заставя учените да планират за 1971 г. не два, а три апарата, за да може първият от тях да стигне до Марс малко по-рано от другите и да им помогне, играейки ролята на радиомаяк.

„Марс 6” носи със себе си значително количество научно оборудване за изучаване на Червената планета. Спускаемият модул е оборудван с термометър и барометър, за да определи условията на повърхността, акселерометър и висотомер за спускането в марсианската атмосфера, и инструменти за анализ на материал от повърхността включително и масспектрометър. Орбиталният апарат е оборудван с магнитометър, детектори за космически лъчения и микрометеорити, и инструмент за изучаване на протонните и електронните потоци от Слънцето.

1980 г. Белгия е разделена на три провинции по езиков признак. Като гранична територия между Франция и Нидерландия, Белгия е съставена и от френски, и от холандски провинции и по-точно от територии със съответния език. Има и немско-говорящо малцинство.

Затова днес Белгия е съставена от три автономни региона, основани на езиково-културен принцип, които представляват федералните щати на страната. Това са Валония (в южната част на страната, където се говори на френски) и Фландрия (на север, където се използва фламандския), а между тях е вклинен регионът Брюксел - столица, който не само че е двуезичен, но и играе помирителна роля между двете други административни единици.

Валония и  Фландрия са поделени на по пет административни единици - провинции. Валония се състои от провинциите Ено, Валонски Брабант, Намюр, Лиеж и Люксембург, а Фландрия е поделена на провинциите Западна Фландрия, Източна Фландрия, Антверпен, Лимбург и Фламандски Брабант. Само столичния регион Брюксел не се състои от провинции поради малката си територия.

2010 г. 33 чилийски миньори са затрупани на 700 м под земята. При миньорската авария в Копиапо мината „Сан Хосе” за добиване на злато и мед в Чили се срутва. Миньорите остават живи и прекарват 69 дни под земята, което представлява рекорд. Мината се намира на 45 км северно от Копиапо. Миньорите са блокирани на около 700 м под повърхността на земята и на 5 км след входа на мината.

Спасителната операция започва на следващия ден, но миньорите са открити 17 дни по-късно - на 22 август. Изваждането на първия миньор започва на 12 октомври 2010 г. в 23.55 ч. местно време, като спасителната капсула достига повърхността след 16 минути - на 13 октомври в 00.11 ч. На същата дата в 21.55 ч. местно време е изваден и последният миньор, като с това спасителната мисия приключва успешно.

В България:
1946 г. се полага началото на бригадирското движение в България. Тогава Първата национална младежка строителна бригада „Георги Димитров” започва работа на прохода Хаинбоаз (дн. Проход на републиката).

Бригадирското движение в България е организирано привличане на младите хора след победата на отечественофронтовското правителство на 9 септември 1944 г. за доброволно участие в строителството на обекти с национално значение без или с минимално заплащане. Движението възниква в първите следвоенни години на базата на огромния ентусиазъм на тогавашната младеж да бъде построен „нов живот”.

Организатори на движението най-напред са Комитетите на демократичната младеж, (наследници на РМС), преименовани по-късно в СНМ и най-накрая след смъртта на Георги Димитров в ДКМС. Мотото на бригадирското движение е „Строим за родината”, а символът - червен факел.

1958 г. Плиска, Преслав и Мадара са обявени за историко-архитектурни резервати с национално значение.

Първата българска столица Плиска със своите Вътрешен и Външен град днес се простира върху площ от 23 кв.км в рамките на Националния историко-архитектурен резерват „Плиска”. Откритите над 30 сгради, музейните сбирки и ежегодният летен археологически семинар дават представа за бита, материалната и духовна култура на първите столичани.

Велики Преслав - столица на страната от времето на Първото българско царство, е със статут на град от 1883 г. До Освобождението през 1878 г., градът е наричан и с турското название Ески Стамболук.

Още по времето на цар Иван Шишман, на мястото на днешното село е съществувала крепостта Мадара (Мадра, Матерн). Селото е отбелязано в картите на турските военни и в описанията на възрожденски пътешественици като сателитно турско селище, населено най-вече от жени с „леко поведение”. Известно е, че в края на 19 в. по потока, който изтича от Голямата пещера, са били разположени няколко воденички, свързани с легенди за скрито имане и кървави истории.

1998 г. умира Тодор Живков - председател на Държавния съвет на НРБ (1971-1989), първи секретар (от 1954 г.) и ген.секретар (1981-1989) на ЦК на БКП. С решение на ЦК на БКП е изваден от състава на ЦК на БКП (8 декември 1989 г.); изключен от БКП (13 декември 1989 г.).

На 4 септември 1992 г. Върховният съд на България му налага 7 години затвор за незаконно раздаване на пари за представителни нужди на държавния апарат, за жилища, коли и др. Осъден да върне на държавата 21 010 380 лв. На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд признават на Живков статут на бивш държавен глава и прекратяват делото срещу него.