Преди няколко дни Комисията по образование в парламента започна дискусия за въвеждането на задължителния предмет "Добродетели и религии". На заседанието присъстваха представители на Светия Синод, които настояха църквата да може да одобрява учебните програми, а по предмета да се пишат оценки - нещо, което в много от законопроектите не се предвижда.

Въпреки разгорещените коментари по темата, всеобщото подозрение е, че решението ще бъде прието. Много са обаче гласовете "против", които посочват, че вместо да укрепи добродетелите на младото поколение, въвеждането на религията ще доведе до по-голямо разделение в обществото. Те напомнят, че в класните стаи заедно учат християни, католици, евреи, мюсюлмани , агностици и пр. 

 Според писателя Захари Карабашлиев този предмет носи реален риск да прокара нови разделителни линии - между християни и мюсюлмани, между вярващи и атеисти, между център и периферия. 

Икономистът и предприемач Айлин Пехливанова от "Продължаваме промяната" също коментира темата за различността във фейсбук профила си. В поста тя разказва за травмите от детството , причинени заради различията в религиите 

Ето и целия текст без редакция. 

Класната стая е обща.

Там не е парламент.

Децата трябва да бъдат сплотени.

Отне ми няколко дни, преди да напиша този пост.

В 5. клас учех в елитна гимназия в родния ми град и бях онова „различното“ дете в класната стая. Детето с „различното“ име.

Бях отличничка.

Но това нямаше никакво значение в междучасията.

Бях подложена на постоянен тормоз от някои мои съученици, защото според тях бях „различна“.

Това продължи през целия 5. клас.

Учителите и училището така и не разбраха през какво изпитание преминавах.

Сега си давам сметка, че и аз не съм потърсила помощ от учителите си.

Но децата често се затварят в себе си.

Свиват се. Мълчат.

Не търсят помощ, когато нещо ги тревожи.

Не помня дали тогава в училището ни е имало психолог.

Дори и да е имало, аз не съм знаела, че мога да потърся помощ.

И до днес този страх е в мен.

Когато трябва да изразя мнение пред много хора, да бъда видяна и чута, понякога се връща онзи детски въпрос:

„Ами ако не бъда приета? Ами ако някой реши да ми се присмива?“

Да, дори в парламента понякога изпитвам този детски страх.

По време на заседанието на Комисията по образование, когато се обсъждаше темата за религията в училище, не видях детски психолози и невроучени.

Не видях достатъчно представители на различните етнически и религиозни общности в България.

Педагози — да, имаше.

Но впечатлението ми беше, че се изказваха по-скоро „политкоректно“. Когато професионалната ти среда е пряко зависима от държавните институции, не винаги е лесно открито да изразиш несъгласие с позицията на мнозинството.

Но според мен в подобен разговор трябва да има възможно най-широк кръг от гледни точки — особено когато решенията засягат децата и начина, по който те ще се чувстват в класната стая.

Голяма част от присъстващите подкрепяха въвеждането на религия. Наблюдавах реакциите и емоциите в залата. Имаше възмущение и присмех към хората, които защитаваха различна позиция — тази за добродетелите и ценностите.

И точно тогава си помислих за децата...

Възрастните имат изградени социални умения и самоконтрол. Могат да чуят нещо, с което не са съгласни, и да продължат разговора.

Малките деца тепърва се учат на това.

Те много по-лесно могат да посочат „различния“. Да му се присмеят. Да го изолират. Понякога дори без да разбират колко дълбока следа оставят.

А почти не чух разговор за това как би се чувствало едно 7-годишно дете, ако се окаже част от малката, „различна“ група.

Какво ще се случва след часа?

Какво ще си говорят децата в междучасието, когато отново трябва да бъдат заедно и да играят?

Когато пораснем, често не помним в детайли какво сме учили в училище. Но помним как сме се чувствали.

Помним срама. Помним страха. Помним самотата. Помним момента, в който някой ни е накарал да почувстваме, че не принадлежим.

И понякога този страх остава с нас за цял живот.

Не трябва да разделяме децата от малки.

Не трябва да ги поставяме в ситуации, в които те да бъдат „различните“.

Училището трябва да приобщава, а не да разделя