Днес ще ви разкажа за прехода. Не, не за този, който ни се случва вече три десетилетия. Ще ви разкажа за прехода на един булевард.

Днес този булевард се казва „Александър Малинов“. Важна пътна артерия за всички живущи и работещи в квартал „Младост“, който спокойно бихме могли да опишем като малък град или голямо село. Често, тази важна пътна артерия, става свидетел на среднощни гонки или дневни бабаитлъци, които обикновено завършват с изпочупени ламарини. Преживя и нечуван ремонт, който вероятно ще трябва скоро да бъде отремонтиран, но да се върнем на историята на булеварда.

Някога той носеше името „Людмила Живкова“. Дори имаше и неин барелеф на един от блоковете, за да могат всички да благоговеят пред него и режима, който управляваше държавата. Тогава булевардът беше спокоен, движеха се „чавдарки“ /така се наричаха автобусите/ и колите не вдигаха повече 60-70 км/ч, защото толкова си можеха.

Дъщеря на „вожда“ Тодор Христов Живков, който управляваше Народна Република България в продължение на 35 години, Людмила Живкова беше определяна като „бялата птица на българската култура“, тъй като отговаряше за културната политика на държавата по време на тоталитарния режим. Политическата ѝ кариера се развива бързо и това е съвсем логично предвид родствената ѝ връзка. През 1971 година е назначена за първи заместник – председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Година по-късно е назначена за зам.-председател на Комитет за изкуство и култура, а през 1975 година става негов председател, което я издига с ранг министър. Закономерно започва членство в Централния комитет и Политбюро.

Мнозина я описват като ексцентрична, а в световната преса я определят като „принцесата на българския комунизъм“. В пълен разрез с времето, в което живее и строя, който управлява страна ни, Людмила Живкова е отявлен поклонник на индийската култура, практикува йога, а вегетарианството е стриктната диета, която спазва.  

Като дъщеря на баща си, който ѝ осигурява неограничени финансови средства Людмила Живкова организира така наречената асамблея „Знаме на мира“, която превръща България в международно детско средище с фестивален характер, в което взимат участие деца от 79 държави. За символ на мероприятието е изграден парков комплекс „Камбаните“, където са поставени камбани от 68 държави /днес част от терена е превърнат в луксозен жилищен комплекс, а дарените камбани вероятно отдавна са върнати за скрап/.

Най-голямата загадка, обаче, остава смъртта на „бялата принцеса“. Тежка катастрофа, депресия обвинения за корупционни афери и… Людмила Живкова е открита мъртва в резиденция „Бояна“, а в официалния смъртен акт като причина за смъртта пише: „внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив и последвали тежки необратими разстройства на дишането и кръвообращението“. Смъртта ѝ става повод за различни теории като дори баща ѝ прокарва идеята за „външно вмешателство“. Спрягани са и съветските тайни служби за участие в убийството ѝ. Други път смятат, че Людмила Живкова се е самоубила. Истината вероятно няма да разберем скоро по обясними причини, които няма да разглеждаме сега.

Нейният бюст вече отдавна не гледа от калкана на блока. За сегашните подрастващи името ѝ нищо не значи, но тя ще остане част от историята на България от 20 век, а също и част от историята на бул. „Александър Малинов“. Неговата личност също не е еднозначна и вероятно историците тълкуват актовете му по различен начин.  

Сухата фактология показва, че името му се свързва с лидерския му пост в Демократическата партия /след като умира Петко Каравелов/ и министър-председателския пост в 30-тото (1908 – 1910), 31-вото (1910 – 1911), 36-тото (1918), 37-мото (1918) и 46-тото (1931) правителство. Той е председател на XXIII Обикновено народно събрание (1931 – 1934).

Александър Павлов Малинов е роден на 3 май 1867 г в Бесарабия. Гимназия завършва в Болград, а след това продължава своето образование в Киев, където следва право. След завръщането си в България работи като съдия, прокурор и адвокат. На процеса срещу убийците на Стефан Стамболов той е прокурор, а също така осъжда и министрите от кабинета на Тодор Иванчов за злоупотреби с държавни средства. Като адвокат е защитник на арестувания за антивоенна дейност лидер на БЗНС Александър Стамболийски.

Името на Александър Малинов като министър – председател се свързва с един от важните етапи от българската история, а именно подготовката и обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 година. Така България се превръща в суверенна държава и прави огромна крачка в своето политическо и социално развитие.

Едно от противоречивите действия, в които участва Александър Малинов е изменението на Търновската конституция и по-конкретно промените в член 17, с които се дава възможност  на изпълнителната власт, в лицето на царя, да води външната политика на страната без да се съобразява с Народното събрание.

Политическата му кариера минава през различни благоприятни и недотам удачни решения, които дори ще го отведат в затвора по време на управлението на Александър Стамболийски. След Деветоюнския преврат е освободен и се включва в създаването на Демократическия сговор, но заради идейни различия го напуска през 1924 г.

Смъртта го застига по време на политическа реч, която изнася на сцената на „Модерен театър“ на 20.03.1938 г.

Градски легенди разказват, че първоначалната идея на булеварда е била свързана с амбициозния план на Иван Славков /по това време шеф на Българския Олимпийски Комитет/ София да бъде домакин на Зимните олимпийски игри през 1992 г. Целта е въпросната пътна артерия да свързва софийското летище с Олимпийското село, което е трябвало да бъде изградено в Малинова долина. Друга версия е асамблеята „Знаме на мира“. Участниците в нея са били настанявани в Студентски град и е имало нужда от бърза връзка летище – комплекса – Камбаните. Разбира се, има още една възможност и тя е делегациите, които са пристигали на летището възможно най-бързо да стигат до резиденция Бояна. Но тази опция малко олеква предвид факта, че трасето на всички дипломатически гости  е било Аерогара – Цариградско шосе /тогава бул. Ленин/ - бул. България – резиденция Бояна. Този маршрут е имал и най-бърз достъп до партийните сгради. Каквато и да е причината за изграждането на му той вече е факт. Може и да не посреща височайши гости, но пък е свидетел на неспирен поток от автомобили, сирени, безразсъдно шофиране, гонки и т.н.  

Един булевард, две имена, две различни съдби и един и същи финал. Вероятно някой ден същата тази важна пътна артерия ще носи друго име. И като всички нас ще има своето минало. Хиляди автомобили минават на ден по „Александър Малинов“. Хиляди човешки истории отекват в мръсния въздух на квартал „Младост“. Гонките ще продължават, а и „гангстерските“ опити за надмощие на пътя също, защото манталитетът ни е такъв. А дори няма табели, за да наблюдават всичко това… Надявам се само преходът да е приключил. Дълъг, мъчителен и със съмнителен резултат. И както казва Дон Кихот: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората“. Бъдете свободни!