Юли 1913 година е горещ, на карта е заложено съществуването на България.
След успешната кампания срещу Османската империя, в която България изнася на плещите си основната (и огромна) тежест от войната, но се проваля на дипломатическия ринг. Български политици (които не желаят да „правят политика с Русия) я докарват до там, че огромно количество българи започват да страдат от гнет, който е по-тежък дори от този на султана. Агресията и кръвопролитията основно в Македония карат България да вдигне оръжие в защита на страдащите си сънародници. В започналата война Гърция и Сърбия са по-добре подготвени, защото те отдавна плетат заговора срещу доверчивия си съюзник. И това далеч не е единственият проблем пред София. В щаба има и хора, които макар и прославили се в първата фаза на войната, като че ли не са ентусиазирани от победа на България. Такъв е генерал Радко Димитриев, който само няколко години по-късно сваля маската, изменя на клетвата и се присъединява към чужда армия.

Същият този човек оставя северната граница беззащитна и дори заповядва на българската дунавска флота да се самопотопи,

като по този начин дава възможност на румънците спокойно да преминат по предоставените им от Русия понтонни мостове и да нахлуят в България.

В този момент на юг и на запад е много горещо. Сърбите и гърците настъпват с общото намерение да „диктуват мира на барабан“ в центъра на София. И докато гръцката армия напредва към Кресненското дефиле, българските части отстъпват пред натиска на сърби и черногорци, генералите Димитриев и Стилиян Ковачев тревожно „коснтатират“ без да вземат някакви реални мерки. От техните действия и доклади човек може да остане с впечатлението, че разпадът е пълен и няма какво да се направи. В този момент българското командаване прави отчаяният ход, като заменя генерала от пехотата с Вичо Диков.

 За разлика от Ковачев, който е бил начело на войските и би следвало да знае как да води момчетата в боя, генерал Диков е тиловак. Т.е. човек, посветил кариерата си на осигуряване на войската, а не на преки бойни действия.  В младостта си Вичо Диков има и прояви, които не са били в полза на България, но с времето преодолява тези свои емоции и заема достойното си място във войската, като организира важната, макар и не толкова видима част в тила. През юли 1913 г. обаче го търсят за друго – да поведе войската в една от най-важните ѝ битки. И въпреки че Диков е в друго направление, той се нагърбва с отговорността да спаси България, защото тогава всичко наистина е било „на карта“. Вичо Диков успява да реорганизира войниците, които според Радко Димитриев не са били годни за съпротива. На настъпващите сръбско-черногорски войски е нанесено решаващо поражение, а впоследствие често калиманската битка се сравнява със Сливница. След победата, генерал Вичо Диков насочва командваната от него армия към Кресненското дефиле, където гърците са хванати „в чувал“ и заплашени от практическо унищожение. Неадекватните действия на българската дипломация не успяват да капитализират този успех, но по-важното е, че при Калиманци България е спасена.